Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Не мога, лейди Кавендиш. Ангажирана съм от Негова Светлост и приемам заповеди само от него. Личните ми вещи ще пристигнат…

— Вашите лични вещи?

— Разбира се. Ще живея тук. Да ви правя компания.

— Тогава аз ще напусна.

— Както искате, скъпа.

Те си размениха свирепи погледи.

Накрая Миракъл се връцна и измарширува до вратата, отвори я със замах и се намери лице в лице с трима плещести мустакати мъже, които мъкнеха на гърбовете си огромни пътнически сандъци. Тя ги изгледа как дефилират край нея. После продължи войнственото си слизане по стъпалата. Крачките й се удължиха по пътеката и през портата и тя се присъедини към тълпата от граждани с цилиндри и спретнати сюртуци от сукно, към красивите жени, облечени в модни коприни или по-простички прилепнали муселинени рокли с фестонирани подгъви, които се влачеха по земята. Блъскаха я. Бутаха я с лакти. Бе пометена въпреки усилието си да не я настъпят или прегазят. Миракъл се потопи в тълпата. Лицето й все още пламтеше, мисълта й препускаше и тя изобщо не обръщаше внимание накъде върви.

За кого, по дяволите, се мислеше той, та да намеква, че в сегашния си вид не била достойна да представлява семейството му след женитбата?

Дявол да го вземе! Та досега не го беше грижа какво върши или как изглежда тя!

Но тук не е островът. Съвсем не. Това не са съпругите и дъщерите на земеделците, със смъкнатите си от работа рамене, с бръчките около очите от постоянното взиране в шиенето на оскъдната светлина на свещите. Не, това бяха жени, облечени елегантно в ярки цветове; носеха чадърчета и кошнички за пазаруване; чантички от синци висяха на копринени шнурове около китките им, лицата им блестяха. Те се смееха и разговаряха с приятелите си.

Миракъл се отпусна и тълпата я повлече. Бе неочаквано омагьосана, мъничко изплашена и объркана от гледката, звуците и миризмите, които достигаха до нея от всички страни. По тротоарите чираци, току-що измъкнали се от постелята, сваляха кепенците от арковидните витрини. Парцаливи хлапета играеха на прескочи-кобила на уличните колове. По широките чисти улици имаше платформи на пивовари, теглени бавно от впрегатни коне; огромни покрити каруци с широки колела и коли със сено. Кочияшите на каретите се скупчваха зад тях и даваха повод на старите файтонджии да скачат от каприте си и да крещят с размахани юмруци.

Малко по малко тя се отърси от нервността си. Изглежда никой не я забелязваше. Пък и защо да я забележат? Тя не се различаваше от околните. Освен това много скоро щеше да се омъжи за херцога на Солтърдън. И след като го направеше, нямаше да има нито една дама, независимо колко изтънчена и изящно облечена е, която да не я приеме. Тя трябва непременно да обясни това на Солтърдън, когато отново го види.

Миракъл измина километри, влачена от тълпата като останка от разбит кораб. Витрините на магазините привличаха хората по тротоарите. Тя също спря да позяпа с опрени на стъклото ръце. Истинско изобилие от коприна, муселин, басма във всевъзможни десени и разцветки — повече, отколкото би могла да износи за цяла година. Порцелан и стъкло, накити и сребро — всички блестящи и тъй разнообразни, че можеха да задоволят и най-съкровените желанията.

Вървеше все по-нататък и почти не забеляза как премина от по-изискания квартал към по-бедняшки. Постепенно потокът от фино облечени хора оредя. Вече я заобикаляха работници с престилки и подплатени кожени якета. Срещаха се и от онези мъже, които показваха сменящи се картинки зад дебели увеличителни стъкла в малки сандъчета. Край черковните стени жени продаваха канарчета във върбови кафези. Колко силно и красиво пееха малките птички, въпреки тяхната тъжна, мръсна и тясна клетка. Като издуваха малките си бледожълти гърди, те чуруликаха, надвивайки какофонията. Усмихната, Миракъл спря да послуша и да окуражи възторжените певци. Вмъкна пръст през решетката и високо се разсмя, когато едно особено мършаво птиче с изкривено краче кацна върху ръката й и започна да пее.

— Ти! — извика жената с птичките. — Ти с кафявата рокля! Махай се! По-добре си намери друг ъгъл да проституираш, ако не искаш да си имаме разправии. Това, по дяволите, си е моят участък и няма да го отстъпя на такива като тебе.

Като вдигна очи и огледа старата жена с коси като слама, които стърчаха изпод смачкана кадифена шапка, украсена с препарирани избелели канарчета, Миракъл каза тихо:

— На мен ли говорите?

— На кого друг, по дяволите, бих говорила? На Савската царица ли?