Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Не — отказа тя с приглушен глас.

— Може би от това бихте се почувствали по-добре?

— Не искам да плача пред вас.

— Защо?

— Ще ме помислите за слаба. И аз ще си го помисля. Никога не съм понасяла хленчещите жени. Отказвам да стана такава.

— Много добре.

Известно време пътуваха по тъмните улици, без да разговарят. Клейтън хвана брадичката й и извърна лицето й, за да го погледне. По страните й имаше следи от сълзи.

— Мери Майн — запита той с дрезгав от емоции глас, — разбирате ли колко разтревожен бях през последните часове? Когато чак до здрач не се завърнахте в Парк Хаус, не знаех какво да мисля. Дали не ви се е случило нещо? Да не би да съм ви ядосал дотолкова, че сте решили да се върнете в Кависбрук? Представях си всевъзможни неприятности, които може да се случат една невинна душа като вас, която не познава този град.

— Исках само да ви докажа, че мога да се оправя и сама с тези хора. Че не се нуждая от участието на госпожата.

Той се усмихна.

— Понякога сте толкова упорита…

— Аз… съжалявам.

— Не съжалявайте, любов моя, това е една от причините, поради които… ви обичам толкова дълбоко. Вие сте една от най-силните жени, които съм познавал.

— Не! Не и днес. Бях изплашена. Онова ужасно място… Горките изгубени души, принудени да живеят там… Този град… аз бях невидима, сър. Никой не ме виждаше. Гледаха през мене. Нямах никакво значение. Не беше преживяване, което бих пожелала да се повтори.

— Следователно?

— Предполагам, че съм принудена да отстъпя пред вашите желания. Щом се налага, ще приема госпожа Елисмиър. Само за да постигна моята крайна цел.

— Която е? — попита той очите й, в които се отразяваше светлината на къщите край пътя.

Забравила очевидно вълненията си, тя подаде пръст на канарчето, изпитвайки удоволствие от присъствието на малкия си жълт любимец. После търпеливо обясни:

— Да стана идеалната съпруга, естествено. Обичам ви твърде предано, за да си позволя да ви злепоставя по какъвто и да било начин.

— Вие никога не бихте могли…

— Ш-т-т! — тя положи пръсти върху устните му. — Затворена в това ужасно, зловонно място, имах достатъчно време да размисля. И се питах защо допускат заведение като това да изпадне до толкова плачевно състояние. Стигнах до заключението, че това положение би могло да се поправи само от онези, които имат власт. И кой е по-подходящ от съпругата на един херцог. Не го ли разбирате, Ваша скъпа Светлост? Като херцогиня бих могла да сторя изключително много неща за тези изгубени души.

— Такива високи идеали — рече тихо той, прегърна я по-силно, залюля я нежно и се взря през здрача към неясните черти на госпожа Елисмиър. — Сега разбирате ли, мис Елисмиър, защо тази божествена малка палавница успя да ме очарова толкова?

— Разбрах го в момента, когато я видях, Ваша Светлост — беше отговорът.

Клейтън седеше в мрака сам, със затворени очи. Зад него вратата на приемната се отвори и затвори тихо. Госпожа Елисмиър се приближи, отпусна се в близкото кресло и остана мълчалива известно време, с чинно скръстени в скута ръце. През отворения прозорец долитаха откъслечни мелодии. Наситеният аромат на рози просмукваше среднощния въздух.

Най-сетне тя каза:

— Младата дама лежи хубаво завита в леглото. След банята се почувства много по-добре.

— Наистина ли е по-добре?

— Да. Е, има някое и друго натъртване, но това трябва да се очаква, след като се е борила като тигрица, както твърдеше администраторът Уилкис, и подозирам, че е било точно така. Нямам впечатлението, че би могла да се прави на кротко мишле пред който и да е мъж. Тя ви обича предано.

— Тя обича херцога.

— Тя обича мъжа. Обича вас. За нея не би имало значение, ако бяхте гробар, Клей. Защо не й откриете истината?

— Брат ми…

— Крайно време е брат ви да започне сам да се грижи за себе си. За Бога! Все вие го измъквате от кашите! Не сте виновен за неговите грешки. Нито пък имате задължението да ги поправяте. Клейтън, от деня, в който херцогинята ме нае да бъда бавачка на двама ви, наблюдавам как невероятно ловко ви манипулира. Впрочем, това той прави и с всички останали. О, той го върши наистина очарователно. Ставала съм жертва на хипнотизиращата му усмивка. Но вече се освободих от чара му.

— Той ми спаси живота, Ели.

— А колко пъти вие сте спасявали неговия, мило мое момче?

— Вие не разбирате.

Той стана от стола си и отиде до прозореца. Бризът бе освежаващо хладен и влажен. Преди да започне денят вероятно щеше да завали и да провали поне една дузина сутрешни градински партита, давани от майки, които търсеха подходящи съпрузи за дъщерите си.