Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Приключвайте! — Клейтън сряза нервния администратор и продължи да крачи, опитвайки се да не обръща внимание на далечните шумове, които отекваха по тесните като тунел помещения на болницата.

Госпожа Елисмиър седеше до стената на стол с висока облегалка. Погледът й следеше младия мъж. Ръцете й в ръкавици стискаха малка дамска чантичка в скута.

Администраторът Уилкис кимна на помощника си. Една врата се отвори. Човекоподобен вой и стенание нахлу заедно с вонята от физическа и умствена разруха.

С ръце в джобовете Клейтън се взираше пред себе си и размишляваше какво ли наказание ще получи, ако убие брат си.

— Ваша Светлост — продължи да досажда Уилкис, — момичето. Познавате ли я?

Клейтън се обърна към вратата. Там стоеше Миракъл.

Двама санитари я стискаха здраво за ръцете. Тя го загледа със стъклени, широко отворени очи. Малката й упорита брадичка леко потрепваше.

— Освободете я! — изръмжа той толкова заплашително, че Уилкис подскочи стреснато.

— Ваша Светлост — прошепна администраторът, — разбирам вашето положение. Ако тя е някоя… да речем, позната, която не бихте искали да разпознаете публично…

— Точно обратното, мистър Уилкис. Дамата е именно тази, която твърди, че е. Бъдещата херцогиня на Солтърдън. Сега наредете на вашите говеда да свалят проклетите си ръце от моята годеница, преди да съм повдигнал обвинение срещу това заведение за отвличане и малтретиране.

Щом я освободиха, Миракъл се олюля несигурно. Клейтън пристъпи, обгърна я с ръце и пое крехкото й тяло. Тя трепереше, въпреки усилието да не го прави. Той усети бушуващите й емоции и храбрата й борба да ги удържи.

— Нека си идем у дома — предложи й той тихо.

Тя кимна с глава. Малките й бели ръце се заловиха за предницата на сакото му.

— Ъъъ… — Уилкис се натрапи отново. Чертите му изразяваха все по-голямо объркване. — Има още един малък проблем, Ваша Светлост. Някоя си мис Краб, сър. Изглежда е имало лека препирня между нея и лейди Кавендиш.

Клейтън се намръщи. Почувства как цялото му тяло се сковава. Надуши, че му готвят клопка — една от множеството досади, които неговата класа бе принудена да търпи от хора като Уилкис, които печелеха от човешката слабост и уязвимост, в моменти, когато виждаха, че могат да гепят някой и друг шилинг.

— Препирня. — Това не беше въпрос.

Тогава една врата се отвори и в стаята нахлу някаква старица — със свита уста и диви очи, които станаха още по-диви, когато съзряха Миракъл.

— Това е тя! Бих я познала навсякъде. Долетя при мен, честна дума, и заграчи за канарчетата ми. А след това ги пусна и си замина. Пусна го до едно. А сега ви питам, джентълмени, как, по дяволите, ще си изкарвам хляба, докато намеря нови птички?

Очите на Клейтън се преместиха върху Миракъл, която продължаваше да се гуши в него. Усети как огромната напрегнатост в раменете му отслабва. Чертите му омекнаха.

— Мери — произнесе нежно той, — вярно ли е?

— Разбира се, че е вярно — изджавка търговката. — Нима изглеждам като проклета лъжкиня?

Той повдигна вежди и изгледа студено повлеканата. Това рязко затвори устата й.

— Мери? — запита отново той, но този път тя се отдръпна малко и развърза панделката под брадичката си. Нещо се размърда между гърдите й и най-мършавото куцо канарче, което беше виждал някога, се измъкна от блузата на девойката, подскочи върху рамото й, а сетне и върху главата й. Накрая размаха крилца и запя.

Клейтън размени поглед с госпожа Елисмиър. Тя закри уста с ръка, страните й се зачервиха от трудно възпирана веселост.

— Ние ще ви обезщетим — каза той на старицата.

— Добре е да го сторите.

— Какво ще ни струва да не повдигате обвинение?

— Поне… — устата й се изкриви, тя присви очи. — Двадесет гвинеи.

— Двадесет? — Той пое дъх. — Много добре. Ще се погрижа да ги получите. А сега, ако ме извините, младата дама е имала изморителен следобед.

Госпожа Елисмиър напусна сградата преди тях и вече седеше в лъскавата черна лакирана каляска с червенозлатен герб на вратата, когато Клейтън и Миракъл, заедно с канарчето, напуснаха болницата.

Без да сваля ръце от плещите й, той помогна на Миракъл да се качи в каляската, после сам се отпусна върху меките възглавнички. Настани я в скута си и почука на кочияша. Докато колата ги отнасяше далеч от болницата, Миракъл опря лице на гърдите му.

— Искате ли да си поплачете? — попита той, побутна настрана птичето, което пърхаше върху крака й и я целуна по косата.