Кэтрин Сатклифф - Чародей

Младото момиче бавно се изправи.

— Само се възхищавах от птичките ви. — Тя се опита да се усмихне, което бе посрещнато с подигравателна и самодоволна гримаса от старата вещица. — Кой ги купува? — попита Миракъл, надявайки се, че един възпитан разговор ще спечели сърцето на киселата търговка.

— Ти тъпа ли си? — изджавка жената. — Кой, по дяволите, мислиш, че ги купува? Миньорите, разбира се.

— Миньорите ли? Че за какво?

— За да ги отнесат долу в проклетата дупка. Заради газа. — Старицата почука челото си. — Ако в мините се появи газ, птичките умират първи.

— О! — възкликна девойката. — Това е ужасно! Жестоко! Те са толкова прелестни, за да бъдат пожертвани. Как може да го правите? Една гарга или врана няма ли да свърши същата работа?

— Ако продължиш да се предлагаш на моя ъгъл, може да употребя и тебе — извика жената и ръгна с пръста си Миракъл в гърдите. — А сега се омитай, моя прекрасна малка уличнице, преди да съм се разкрещяла истински.

— Ох! — извика Миракъл и залитна назад. — Коя мислите, че съм, мадам? Или по-точно за каква ме вземате?

Намигвайки, с юмруци, които все още потупваха мършавите й бедра, търговката на птички се ухили злобно.

— Не се и съмнявам, че си една от ония уличници от Спиталфийлдс, която се опитва да чопне една гвинея.

— Уличница! Добра ми жено, аз съм лейди Кавендиш.

— Как не! Лейди? Никога не съм виждала дама, облечена по този начин.

— Какво им е на дрехите ми?

— Изглеждат като измъкнати от проклетите гробари или вехтошари. Лейди! Ей, Барни! — викна тя на шкембестия касапин с кожена престилка от другата страна на улицата. — Това женче тук твърди, че е лейди.

— О, как се осмелявате! — извика Миракъл.

После с ужас забеляза, че неколцина мъже в лекьосани от пот дрехи спряха да работят и започнаха да се смеят и коментират. С пламнало лице тя се вгледа в хилещата се жена, без вече да разбира обидите й. А и не искаше да ги разбере. Мястото на гърдите й, където вещицата я беше ръгнала, болеше отвратително и за първи път, като се огледа, забеляза, че прекрасните величествени сгради на Уест Енд са сменени от разпръснати недостроени паянтови къщи и не толкова процъфтяващи търговски магазини. Забеляза още жени, застанали по уличните ъгли с протрити от носене дрехи и кърпени обувки. От време на време те подвикваха към по-фино облечените минувачи, които не им обръщаха внимание. Жените стигаха дотам да се приближават към случайни карети, спрели за момент заради движението.

— Ще ти дам да разбереш! — процеди Миракъл и възнагради чернозъбата вещица с тънка усмивчица. Протегна се небрежно и със замах отвори клетката с птички. С пърхане канарчетата излетяха като цвъртящ жълт облак.

— Ау! — изкрещя повлеканата, като правеше отчаяни и напразни опити да улови отлитащите птички. — Птиците ми! Проклетите птици! Сатана! Вещица! Помощ! Някой да я хване! Спрете я! Полиция!

Миракъл се дръпна, ускори крачките си, накрая затича. Крясъците на жената се чуваха все по-слабо, погълнати от шума на оживлението около нея. Внезапно се спря пред застрашителната мрачна фасада на болницата за луди „Св. Лука“. Скулпторите на Меланхолията и на Безумието, изваяни от Хогард, украсяваха двете страни на входа. Дишайки ускорено, тя се залови за заключената желязна врата и се взря в почернелите от сажди каменни стени и не по-малко мръсните разтворени прозорци, през които се различаваха бледите измършавели лица на обитателите, отправили надолу към нея празните си погледи.

Миракъл се обърна. Трескаво заразглежда улицата, сградите, потока от безизразни очи. Всеки се бе съсредоточил в собствените си мисли и никой не я забеляза. Сякаш бе пукнатина в тротоара.

После дочу пърхане на криле до лицето си. Огледа се. Канарчето с извитото краче кацна на рамото й, вдигна главичката си и прекрасно запя.

Една тежка ръка я хвана за другото рамо. Тя извика от изненада и болка. Хващането бе като разпъване на кръст и тя се завъртя.

Портата на „Св. Лука“ зееше като паст. Един санитар в сивкави дрехи стоеше там. А друг, цял фут по-висок, я стискаше като в менгеме.

— Отиваш ли някъде? — изръмжа той и я възнагради с усмивка от разядени зъби.

— Моля да разберете, Ваша Светлост. Тия клети същества непрекъснато намират начин да избягат от нас на улицата. Нямаме достатъчно персонал, за да наглеждаме всички. А и средствата ни са съвсем недостатъчни за истински предпазни мерки. Моите санитари просто са си вършели работата. Когато са видели девойката, тя е била явно объркана и разтревожена. Борила се е със зъби и нокти, крещяла е с цяло гърло от ужас и твърдяла, че е лейди. И не само това. Твърдяла, че е бъдещата херцогиня на Солтърдън и настоявала да се свържем с вас. Изглеждаше толкова непреклонна, Ваша Светлост. Моля да ме разберете! Ние в „Св. Лука“ трябва да вземаме всички предпазни мерки, преди да приемем един пациент. Затова си помислих, че ще е най-добре да ви поканя тук. Разбирам колко обременяващо за вас е…