Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Къде се бях отплеснал? Съжалявам, скъпа!

Без да обръща внимание на нервното свиване на стомаха си, Миракъл нетърпеливо изтича към него, размекната като свещ. Силните му ръце я обхванаха и я притиснаха.

— Съжалявам, че бях тъй невнимателен — извини се той тихо на ухото й. Топлият му дъх гъделичкаше врата й и разпалваше страстта. — Лондон е в състояние да отнеме всяка свободна минута. Когато уредя всичко, ще направим една обиколка.

— Обещахте ми го преди четири дена! — Тя го закачаше с най-съблазнителния си тембър и хапеше леко ухото му. Това го накара да поеме дълбоко дъх и да напрегне цялото си тяло. Ръцете му се сключиха по-стегнато около нея.

— Целунете ме — помоли го тя, осъзнавайки нетърпението си. — Докато никой не ни гледа.

Бавна усмивка се появи на устните му. Обхвана леко и нежно лицето й и наклони главата й. Отначало целувката му беше колеблива — само сухо докосване с устни. После ги плъзна по-смело и жадно. Тя изстена.

Той стисна с ръка гърдата й. Спусна я надолу по бедрото. Запретна полата й. Устата му въздействаше по странен начин върху сетивата й. Много странен.

После ръката му се плъзна между краката й. Целуна я толкова буйно, че тя се изплаши да не й счупи врата.

Миракъл се размърда и се опита да се отскубне. Внезапно нещо я задуши. То я отблъскваше. Поклати глава, или поне се опита.

— Моля ви — успя тя някак да изпъшка и извърна лице. Бореше се, докато той я стискаше все по-силно. Херцогът зарови лице в извивката на шията й и дръпна деликатната и нежна кожа с острите си зъби.

— Спрете! Недейте! Наранявате ме. Моля ви, Ваша Светлост, не тук.

— Мислех, че съм ви липсвал — изръмжа той в ухото й. Ръката му беше там между краката й и докато тя се опитваше с всички сили да се отдръпне, той я метна върху писалището, събаряйки разни украшения и преспапиета на пода. Рязко отметна роклята й и започна да разкопчава панталона си.

На вратата се почука. Той спря.

Затваряйки очи, Миракъл прошепна:

— Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!

Той погледна надолу с ирония в сивите си очи. Вдигна вежди и измърмори:

— Колко жалко. Точно когато започвахме.

Миракъл скочи. Солтърдън се изправи и започна да елата в ред дрехите си. Изчисти някаква прашинка от ръкава на прекрасния си, безупречно скроен тъмносин редингот и оправи вратовръзката си. Почука се повторно.

— Какво има? — запита той.

— Лорд Колинууд е дошъл да ви види, Ваша Светлост — съобщи гласът зад вратата.

— Колинууд!

Солтърдън подмина Миракъл, отиде до вратата и я отвори рязко.

— Солтърдън — прозвуча поздравът, — чух, че сте се завърнали в Лондон. Приятелите ще се срещнат в Уиндзор на Чаринг Крос. Ще дойдете ли с нас?

Застанала все още неподвижна като статуя, с длан, притисната върху устата, която продължаваше да носи неговия обезпокоителен вкус, Миракъл се опита да пренебрегне чувството на студенина и гняв.

Къде остана онова вълнуващо присвиване на стомаха? Онзи завладяващ трепет, който чувстваше в Кависбрук всеки път, когато той я докоснеше? Дори когато я погледнеше с този потаен поглед, сърцето й спираше. Къде отиде цялото скрито желание, което изпитваше към него през всичките тия дни?

Защо се почувства така разочарована?

Гласовете в преддверието се преплитаха в дружески разговор — весел и дързък, понякога вулгарен, напомнящ за онези ужасни дни, когато Солтърдън и приятелите му бяха окупирали Кависбрук. Миракъл тръгна на пръсти към изхода, но спря веднага щом херцогът се появи отново. Един добре облечен непознат зад него надничаше през рамото му.

— Съжалявам, но трябва да вървя — каза херцогът със самодоволно подхилване. — Може би по-късно ще продължим? Х-м?

Той намигна и затвори вратата под носа й.

— Кой или по-скоро какво беше това? — чу се шеговито запитване, докато двамата напускаха къщата.

— Никой — беше отговорът. — Просто една позната.

В следващия миг вратата се открехна. Гертруд надникна зад нея. Големите й кръгли очи бяха опулени.

— Не обръщайте внимание, момиче — рече тя. — Негова Светлост е зает човек.

— Очевидно.

Миракъл изпъна раменете си, вирна брадичка и мина гордо покрай съчувстващата й прислужница.

— Ще пиете ли следобедния си чай, милейди?

— Не, благодаря — отговори тя със сломен глас. Миракъл се изкачи до стаята си на втория етаж на четириетажната къща и ритна вратата, за да я отвори. После застана за момент и преброи до десет отзад напред, докато ужасната болка в пръста й продължаваше да пулсира. Като накуцваше, тя отиде първо при леглото, а после до прозореца. Долу улицата гъмжеше от пешеходци и екипажи, а по Хайд Парк ездачите се перчеха с чистокръвните жребци, които високо повдигаха краката си.