Кэтрин Сатклифф - Чародей

Окуражена, Мира отново се облегна на него и започна да отрива носле о бузата му. После прошепна в ухото му:

— Сър, от векове не сте ме удостоявали с целувка.

— Така ли? — Докосна я леко с устни, без да я целуне. Изглежда му трябваше доста време да обмисли предложението й, преди нежно, но твърдо да я отблъсне. После я изгледа със странен, малко обезсърчен вид. — Урок номер едно — започна той, — това не е Кависбрук. Като бъдеща съпруга на херцога на Солтърдън трябва да спазваш известно благоприличие. Свободата да влизате и излизате, да правите каквото си искате с когото ви е угодно е против правилата на възпитаното общество. Докато сте в Лондон, трябва да съзнавате, че сте постоянно под критичния поглед на всички. Една грешка може да ви струва много.

— Възпитаното общество да върви по дяволите — заяви гневно тя. — Не се омъжвам за обществото, а за вас, сър.

— Омъжвате се за херцога на Солтърдън, което е равнозначно на обществото, Мери Майн.

Унищожаваща мисъл. Дали е била толкова наивна, влюбена и смазана от истините, които Джон й разкри, та е пропуснала да види тази неизбежност. Дали е била тъй заслепена да си представя, че съвместният й живот с херцога ще протича по същия начин, както в Кависбрук? Над нея мина тъмна сянка, студена, безрадостна и страшна. Миракъл се загледа през прозореца. Чувстваше, че той я наблюдава. Очите му бяха променливи като небето — ясни и блестящи в един момент, хладни и сиви като мъглата в следващия. Тя съвсем не можеше да разгадае настроението му, откакто бяха отпътували от острова предишния ден.

Солтърдън беше резервиран… и като че ли налегнат от черни мисли. Брат му май не бе единственият, който се яде вътрешно.

Миракъл се помъчи да се съсредоточи върху онова, което ставаше извън каретата, да се освободи от проникващите страх и несигурност, да потисне вбесяващите я въпроси, които не спираха да изникват все по-застрашително в ума й.

Сгреших ли? Дали напуснах единствения дом, който съм имала, защото истински обичам този мъж, или просто защото исках да избягам от спомените и болката?

Дали ако Джони не й беше изповядал истината за смъртта на майка й и непочтеността на баща й, тя пак щеше в края на краищата да се съгласи на тази женитба само защото отчаяно обичаше Солтърдън?

Каретата излезе от Боро Хай стрийт и пое покрай реката. Отвъд лежеше градът с геометричността на покривите и корнизите, над които като стрели се издигаха каменни камбанарии, многобройни като мачтите в Темза. И над всичко това се извисяваше кубето на огромна катедрала, което водеше погледа нагоре към далечната топка със златен кръст.

Миракъл не можеше обаче да види небето — само една сивота докъдето поглед стига. Къде останаха облаците? Птиците? Слънцето? Как живееха тези хора, без целунатият от слънцето вятър от време на време да облъхва лицата и косите им?

Реката се простираше долу, обградена от кейове, складове, навеси с дървен материал и манифактури. И навсякъде — каруци и пешеходци. В малки беседки стари жени продаваха ябълки и бонбони.

Толкова много хора с бледи, преждевременно състарени лица — състарени не от времето, а от борбата за оцеляване в тая пъстра тълпа.

Каретата се клатушкаше по стръмния миризлив калдъръм на Рибарската улица. Неочаквано се озова в сърцето на града. Продължи със скоростта на костенурка сред гъстото множество. Миракъл се отдръпна назад. Шумът я оглушаваше. За момент дори не можеше дъх да си поеме.

— Толкова много хора — рече тя на глас, опитвайки се смехът й да прозвучи убедително. — Не допусках, че дори в цяла Англия живеят толкова хора. Как изобщо успяват да живеят?

— Както им падне — прозвуча безчувственият отговор.

Миракъл се наведе през прозореца. Загледа се отвъд морето от лица към непретенциозните еднообразни къщи от кафяви и сиви тухли.

Пред тях се простираха плодници с огради от ковано желязо. Всяка къща имаше обрамчени с варовик прозорци и спретнати бели колони от двете страни на входната врата. Само красиво оформените врати и до блясък излъсканите чукчета с техните лъвски маски, венци и урни позволяваха на човешкия порив за индивидуалност да понесе монотонността на тази гледка.

И все пак не фасадите привличаха най-силно вниманието й, а тесните извити пътеки и дворовете зад тях, които тя успяваше да зърне само за миг. Оттам се носеше дъх на тор и конюшни. Дрипави деца се тълпяха в здрача. Обущарите седяха пред сандъците си.

Колко буден и оживен беше градът! Несравним с тихата заспала атмосфера на Найтън, в който целият трафик се състоеше от няколко магарешки каручки и случайните карети на любопитни туристи. Ще свикне ли някога тя с това странно и объркващо обкръжение? Ще стане ли безразлична към този начин на живот, както онези, които се бореха на оцелеят в него?