Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Така значи. Или се омъжвам за вас, или никога вече няма да ви видя.

Той не възрази. Само се обърна и продължи към плитчината и залязващото слънце, без да обръща внимание на прилива, заливащ краката му.

Миракъл откри Джон при Исмаил, седнал по турски върху възглавницата. Аромат на силно кафе и смирна се носеше из въздуха.

Исмаил веднага скочи, за да се погрижи за Напитов, да избърше внимателно запотеното му тяло, да го разтрие с кърпа, да му приготви голямо ведро с топла ярма, да го нахрани.

Жребецът изцвили тихо към Миракъл, преди да се подчини на коняря си. Тя проследи как двамата потъват в мрака, после примигна, за да скрие сълзите си, и се обърна.

— Мира — извика Джон.

— Не желая да разговаряме!

— Но ние винаги сме разговаряли, Мира.

— Тогава мислех, че сте ми приятел.

— Бях и съм.

Спирайки крачките си, загледана във вратата, тя стисна юмруци и заяви:

— Той заминава. Утре. Настоява да избера: Кависбрук или него. Или заминавам с него, или никога вече няма да го видя.

В продължение на един безкраен миг Джон не каза нищо. Само тропотът на далечни коне нарушаваше тишината. Откакто ги бе намерила на брега, те бяха станали неделима част от нейния свят. Запълваха една празнота. Будеше се сутрин, нетърпелива да яхне Напитов. Мирисът на коне, приятелското изцвилване, с което я посрещаха, придаваха някакво вълшебство на дните й.

— Аз… не мога да замина — заяви тя, мразейки чувството, което се прокрадваше в гърдите й.

— Защо? — запита тежко Джон.

Тя се обърна с лице към него. Изглеждаше й толкова дребен, седнал на земята край огъня. Беше протегнал ранения си крак до бастуна, който момичето собственоръчно бе издялало.

— Това е моят дом, сър. Всичко, което някога съм познавала. Нито веднъж през моите двадесет години не съм напускала този остров. Какво ще правя там? Как ще живея? Не, няма да замина. Дори и заради него.

— Обичате ли го?

Тя сведе очи. Отказа да се бори с напиращите сълзи и ги остави да се стичат по бузите.

— Да. Но тук има толкова неща, които също обичам.

— Няма по-важен избор от този, който прави една девойка, когато реши да се омъжи. Тя поема нов живот, изгражда със съпруга си нов дом. И някой ден ще окуражава собствените си деца да излетят от гнездото. Такъв е природният закон, Мира.

— Но кой ще се грижи за вас, Джон? Кой ще ви приготвя храна? Ще кърпи дрехите ви? Ще лее свещи и ще вари сапун? А и конете — кой ще ги обича? Какво ще стане с тях, когато вас няма да ви има? Ами зайците и кокошките? А прасетата? Страхувам се, че всички ще станат на гювеч, преди още да съм стигнала Лондон.

— Бихте ли се съгласили да прекарате целия си живот в баене над жълъдите по луна, с надеждата, че Книгата на Серидвен ще пусне в скута ви някой местен овчар за съпруг? Най-сетне имате възможността да откриете щастието си. Използвайте я, Мира!

Почти гневно тя поклати глава и тръгна да си върви.

— Къде се затичахте пък сега? — прогърмя Джон. — Отново в проклетия фар, нали? Както правеше майка ви. Да стоите на платформата и да гледате морето, отдавайки се на фантазиите си.

— Не желая да обсъждам постъпките на мама…

— Време е да го направим, Мира — каза той с дрезгав глас, тъй остро, че Миракъл се спря.

Джон се мъчеше да се изправи. Тя го виждаше как се обляга тежко на бастуна. Чу стърженето на дървения му крак по земята и почукването на тояжката.

— Мисля, че причината да не искате да заминете няма нищо общо с предаността ви към тая къща-мавзолей или към животните. Вие все още я чакате. Лорейна. След толкова години все още се надявате, че тя ще се завърне. Вие сте точно като нея, знаете ли. Вярвате в невъзможното. Тя цели десет проклети години чака твоя негодник-баща да дойде и да я отведе. Но той не го направи. И никога нямаше да го направи, защото… Вие знаете защо.

Тя запуши уши, притисна ги до болка.

— Защото, по дяволите, той вече имаше съпруга и семейство, Мира.

Тя не вдигаше поглед от земята. Джон се приближи.

— На твоята благословена майка й бяха потребни десет години, за да открие истината. Но все пак я научи. След едно от редките посещения на Кавендиш, тя го проследила до Лондон. Представете си учудването й, когато открила още една лейди Кавендиш…

— Не ви вярвам!

— Тогава майка ви не се срещнала с него лично. Била е достатъчно разсъдлива… При това е трябвало да мисли и за вас.

Миракъл тръгна към вратата. Джон я задържа.

— Най-сетне тя му писа…

— Лъжете, Джон!

— Каза му какво е узнала. Поиска да се срещне с него тук, в Кависбрук. Заплаши го, че ако не дойде, ще разкрие пред цяла Англия, че е двуженец. И естествено той дойде. Помните ли онази нощ, Мира?