Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Здравейте — извика тя, но той не се обърна. Може би вятърът отнасяше гласа й. — Здравейте! — извика още по-силно, слагайки ръце като фуния около устата си.

Той само помръдна глава, но не се обърна. Пелерината се вееше около краката му.

Дишайки тежко, Миракъл застана пред него усмихната. Но той с нищо не показа, че я забелязва. Само се взираше напред с каменно студени очи. Лицето му сивееше като скалите наоколо. Отчуждеността му й подейства като плесница. Пред нея отново беше мъжът, когото спаси — студен, далечен, отблъскващ.

— Аз… се изплаших — с усилие рече тя, — защото се забавихте с часове. Бенджамин каза, че не ви е виждал. Уплаших се да не ви се е случило нещо.

Най-сетне очите му срещнаха нейните. Усмивка изви ъгълчетата на устата му, докато се вглеждаше в лицето й.

— Не — гласът му звучеше уморено, — никакво нещастие, Мери Майн. Или поне не толкова явно, че да се види с очи. — Поемайки дълбоко дъх, той пак се извърна към морето. — Забелязвате ли? Заобиколен съм от вода: пред мен, до мен, а скоро и зад мен. Тя мокри ботушите ми, и все пак…

— Вие сте на остров, сър.

— Мисля за вас.

— Вместо за смъртта.

Той се изсмя горчиво.

— Днес това означава едно и също.

— Не ви разбирам.

— Съвсем естествено е. Не очаквам да ме разберете.

Солтърдън се обърна и пое към плажа, оставяйки Миракъл да се взира след него. Тя забързано го последва. Настигна го при плитчината. Сключи ръце около кръста му и се притисна в гърба му.

— Защо сте толкова леден, сър? Защо ме избягвате? Какво лошо сторих?

— Пуснете ме — рече той сподавено.

Със здраво стиснати очи тя се притисна още по-силно към него и извика:

— Няма! Не искайте това от мен. Какво друго престъпление съм извършила, освен че ви обикнах?

Тишина.

— Обичате ли ме, Мери Майн?

При тези думи тя го пусна, отстъпи колебливо назад, докато Клейтън бавно се обърна с лице към нея. Цялата трепереше.

— Обичате ли ме, Мери Майн?

Тя се хвърли в прегръдките му, обви шията му и зацелува солената кожа по извивката на твърдата неизбръсната брада. Той остана неподвижен и напрегнат. Пренебрегна устните й и желанието да го трогне. Дори когато тя прекара ръка надолу към издутината на панталоните му, той не стори нищо.

Падайки на колене, Миракъл се захвана с непослушните копчета на брича.

Той улови китките й. Тя се бореше. Клейтън я изправи. Пръстите му се впиха в ръцете й. Завлече я в параклиса и я тласна към стената.

— Това ли е любовта за вас, Мери? — скърцаше той със зъби. Дръпна нагоре полата й, плъзна ръце под задничето й, между бедрата, разтвори краката й и я повдигна точно срещу фреската на Богородица. Влезе в нея, като затвори очи и извърна глава. Не спираше да се движи и с всеки тласък я блъскаше към стената. Това й причиняваше болка. Тя едва можеше да се залови за раменете и косата му. Напразно се опитваше и да увие краката си около пулсиращите му бедра.

В края на възбудата той се отдръпна от нея, стигна до оргазъм и семето му се изля върху корема и бедрата й. След това внезапно я пусна и отстъпи назад.

Миракъл се свлече на земята. Лежеше потресена върху мокрия пясък. Не можеше да се помръдне. Гледаше втренчено пламналото му лице, докато той оправяше панталона си.

— Това ли е любовта за вас, Мери? Защото, ако е това, можете да го получите от всеки похотлив моряк, във всяко пристанище на тази или която и да било страна.

Завъртя се на пети и напусна параклиса. Миракъл гледаше подире му. Изправи се с мъка. После се затича след него.

— Копеле! — изкрещя тя. — Гадно животно! Иска ми се да ви бях оставила да се удавите!

Той продължи с наведена главна. Вятърът издуваше пелерината му.

— Презирам ви! Чухте ли ме? Отговорете, по дяволите!

Той спря и бавно се обърна. Залязващото зад него слънце го превърна в черен, непреклонен силует на фона на хоризонта.

— Не е вярно — долетя хладният му глас. — И двамата го знаем. Вие трябва да решите, Мери Майн. Утре заминавам за Лондон. С или без вас.

Тя поклати глава, сплете ръце и тръгна предпазливо към него.

— Бихме могли да останем тук. Да живеем в Кависбрук…

— Да не мислите, че никога не ми е хрумвало? През последните двадесет и четири часа съм си представял как се отказвам от семейство, приятели, дом, богатство, с една дума — от всичко. И че идвам тук, за да остана до края на живота си с вас. Само с вас. Но аз се нуждая от хора, Миракъл. Имам нужда да се заловя за някаква нишка здрав разум в твоя безумен свят. Имам и известни задължения. Дългове, които съм принуден да изплатя. Не мога да позволя на чувствата да препречват пътя ми.