Кэтрин Сатклифф - Чародей

Мълчание. После някакво мънкане за скитници и лисици.

— Дявол ви взел, Джони! Заклали сте я, нали? Всеки път, когато се ядосате, една от моите питомки изчезва. Агата беше…

— Проклета напаст! Кълвеше ми тестисите всеки път, когато се приближавах на метър от нея. По дяволите! Не съм дошъл тук, за да спорим за побъркани кокошки, които мразят мъжете.

— Може би Агата е имала право — измърмори Миракъл и излезе от курника.

Джон я изгледа с такова отчаяние, че тя усети как гневът й се изпарява. По друго време скръбта щеше да я сломи, да я накара да се почувства напълно изоставена и неутешима.

— Едно нещо ми кажете — помоли го тя, — всички писма ли бяха от вас? И първите ли?

Джон отвори уста и я затвори, без да промълви дума.

— Няма значение. — Тя го заобиколи и пое по пътеката към замъка.

— Ще имате ли урок с Напитов?

— Можеш да кажеш на Исмаил, че няма да яздя Нап тази сутрин.

Леенето на свещи не вървеше. Толкова листенца от ароматни цветя пусна в сапунената каша, а тя продължаваше да мирише на свинска мас. Хлябът прегоря. Откри, че един от любимите й зайци бе избягал от клетката и излапал зелката, предназначена за вечеря.

Не можеше да се съсредоточи. Улавяше се непрекъснато, че се взира в пространството, а умът й се лута между Солтърдън и майка й.

Нима той ще се окаже още един лорд Кавендиш — съблазнител на невинни, негодник с неотразим чар и красива външност, който прелъстява, а после, принуден да се ожени заради детето, изоставя наивната си съпруга в някакъв си окаян стар замък, възможно най-далеч от семейството си и обществото. Историята й беше позната. Джони отдавна бе признал целият провал на този брак. Но това стана преди няколко години, когато тя все още боготвореше паметта на починалия си баща. Миракъл предполагаше, че Джони е доловил колко непоносимо й тежи отсъствието на Лорейна — един далечен призрак, който не напускаше съзнанието й. Поне беше честен.

Тя бродеше из замъка по стаите, в които не бе влизала от години. Тази беше любимата на майка й. Приличаше на пещера. Някога беше главната зала. Високите тавани и каменните стени предлагаха на Лорейна идеален декор за нейната музика. С часове Миракъл бе седяла тук, на малка възглавница на пода. Лорейна не позволяваше никакви други мебели. Момиченцето слушаше как майката свири на пиано. Печалните звуци се отразяваха в стария камък и излъскания махагонов под. С красивото си бяло лице, повдигнато към тавана и с разкошната червена коса, пръсната по раменете, Лорейна бе най-прекрасната жена, която Миракъл можеше да си представи. Всяка нощ тя се молеше да стане поне наполовина толкова прекрасна, добра и всеопрощаваща…

Безмълвното след заминаването на майка й пиано, все още стоеше в центъра на залата, покрито с прашно сукно, а в далечния ъгъл, близо до прозореца с изглед към морето, имаше детска възглавничка.

Миракъл се извърна и излезе от стаята, хлопвайки силно вратата зад себе си. Забърза по коридора. Мина покрай заключени врати, там бяха затворени детските й спомени, които тя отказваше да пусне на свобода. Вървеше все по-бързо и по-бързо, бягайки от тишината и празнотата.

Странно защо само преди няколко дни не усещаше тази тишина и празнота? И всичко заради него. Защото той бе заел значително място в нейните дни и нощи. Тя не искаше да се влюбва в него. Всички, които някога беше обикнала, я изоставиха. Любовта беше празнота, самота, ценно богатство, което веднъж загубено, оставяше неизличима рана в сърцето.

Исмаил изтича от палатката си, когато тя влезе в двора. Миракъл обаче не му обърна внимание, а тръгна направо към Напитов, който изцвили тихо при появата й. Яхна го. Заби пети в хълбоците му. След минути вече летяха по плажа. Стоманеносребърната му грива шибаше лицето й, ноздрите му се издуваха, дъхът му свистеше. Вълните се пръскаха от краката му. Кацналите по брега чайки се разхвърчаха.

Тя се оглеждаше навсякъде за Солтърдън, без да я е грижа, че селяните се спират и наблюдават лудото й препускане. Вече я мислеха за луда, какво значение имаше, че ще разберат за конете й. Солтърдън вече ги бе открил. Тайната бе разбулена.

По здрач пристигнаха при хълма на Света Катерина.

Солтърдън стоеше върху скалите навътре в морето, с гръб към нея. Водата се пенеше около каменните блокове в краката му. Тя си отдъхна. Сърцето й запрепуска в очакване.

Хлъзна се от коня и се затича по опасната пътека, скачайки от камък на камък, от скала на скала. Морските пръски мокреха роклята й.