Кэтрин Сатклифф - Чародей

Сега обаче имаше усещането, че самият той бе попаднал в паяжината. Колкото по-яростно се бореше да се освободи емоционално, толкова повече се омотаваше в нея. Тази огромна и ненормална загриженост за момичето започваше да го нервира. И ето сега се прокрадва по коридорите на нейния дом с надеждата да разкрие тайните й. Може би тогава ще успее да сложи край на този „перверзен“, както го бе нарекъл Бен, интерес. Може би най-сетне ще си замине оттук, ще се върне вкъщи, ще я остави завинаги.

Когато стигна до стаята на Джон, се вмъкна вътре. Догарящият в огнището торф превръщаше сумрака в червеникавозлатист. Празната чашка от порто, с което се бе черпил неотдавна, все още стоеше на масата, близо до креслото. Одеялцето на Хойт лежеше на пода в неспретната купчинка. Леглото беше празно.

Нелепо бе да се прокрадва в стаята на възрастния човек посред нощ като обикновен крадец. Дори не бе сигурен защо бе влязъл тук. Следите от Миракъл в тези покои бяха малко. Освен може би книгите, за които Джони твърдеше, че ги е прочела всичките. И все пак имаше нещо, което го тревожеше. Безпокоеше го изчезването на майка й.

Внезапно течение разпръсна листата хартия от една купчинка от писалището. Един от тях се приземи в краката му. Клейтън го вдигна, наклони го към светлината на огнището и си позволи волността да му хвърли един поглед. Бе изписан с явно несигурна ръка.

Очите му се преместиха към пепелта в камината и се вгледаха в жълтеникавата жар, която пулсираше и примигваше като малки искрящи очички. Продължи да стиска изписаната хартия с вкочанени от студ пръсти.

— Исусе Христе! — възкликна той след известно време.

Нов полъх, този път по-студен, го върна към действителността. Сгъна внимателно листа. Пъхна го в джоба на панталона си. Дяволски му се дощя да беше с пелерината или поне с редингота си. Но не искаше да буди Бенджамин. Горкият глупчо си имаше достатъчно грижи.

Нещо прошумоля. Клейтън тръгна към вратата, спря, погледна към единия, после към другия край на коридора. Нямаше никой. Изведнъж някаква фигура се мярна в сянката, но бе далеч, твърде далеч, за да разбере кой или какво е. През ума му преминаха една дузина извинения, оправдаващи присъствието му в покоите на Джон. Но привидението не тръгна към него, а в обратна посока, и се разтвори в мрака на тъмната галерия. Клейтън го последва, като се придържаше за стената, която ставаше все по-стара, мухлясала и влажна. Никаква светлина не проникваше отвън, нито една свещ не осветяваше макар и слабо пътя му. Може би си въобразяваше, както тогава на плажа. Нямаше никакви ангели. Нито еднорози. Никакви бръщолевещи призраци.

Продължи да върви. Изведнъж долови дрезгаво проточено стенание. За момент се мярна светъл лъч. После изчезна. Като че ли чу отваряне и затваряне на врата. Сблъска се с някаква стена. Дочу приглушени гласове. Сякаш Хойт излайваше заповеди. А това дали не бе трополене, чаткане на копита…

Клейтън плъзна ръка по каменната стена и докосна студеното желязо на тежко мандало. Обхвана го с ръка и го повдигна. Вратата поддаде и се отвори лесно. Светлина от лумнал разноцветен огън заслепи очите му. Той примигна, примижа и се вгледа в картината, която се разкриваше пред него. Ето ги нашите еднорози и дракони, Бенджамин, приятелю мой! Ето го и ангела!

Възседнала стремително галопиращ дорест жребец, Миракъл кръжеше около стоящия край огъня Джонатан Хойт, а той издаваше заповеди като кален войник.

— Трябва да се слеете с коня, Мира. По-плавно! Форсирайте! Браво! Точно така, моето момиче. Усетете как силата на животното преминава в вас. Трябва вие да го контролирате. Вие сте господарката, Мира. Нито за момент не му позволявайте да си помисли, че той е господарят. Защото може да ви убие.

— Хасан никога не би ме убил — уверено извика тя и заби босите си пети в облените с пот хълбоци на коня.

— Трябва да има респект от вас, Мира.

— Вече съм го респектирала — подвикна тя, извърна пръхтящия жребец към бариерата от струпани камъни и го пришпори с бясна скорост.

— Мира — викна й той, — много ви моля!

С грациозен скок конят и ездачката се отлепиха от земята, прелетяха над препятствието и изчезнаха в тъмнината.

Джони хвърли бастуна си на земята, изруга, размаха юмрук, закуцука към бариерата, залитна и се загледа в мрака.

— Дяволско момиче! — чу го Клейтън да мърмори. — Някой ден ще се пребие с тия буйни зверове. Исмаил!

От многоцветната палатка, издигната зад танцуващия огън, се появи прословутият призрак на Бенджамин. Облечен като бедуин. С полузабулено тъмно лице.