Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Не си спомням да съм ви канила тук — вметна тя, възвърнала старата си решителност.

Имаше си задължения, в края на краищата. Ако не му беше позволила да й отнеме времето във фара, щеше по-рано да разбере защо Джони закъснява с вечерята й и може би целият този грозен инцидент щеше да бъде избягнат.

— Не си спомням да съм ви питал — със загадъчна усмивка отвърна Клейтън.

Остави легенчето на масата и започна да си навива ръкавите.

За момент Миракъл се вторачи в поожулените му ръце. Имаше дълги и силни пръсти с грижливо поддържани нокти. Ръцете му бяха мускулести и загорели, с тънки черни косъмчета. Понякога, докато скиташе из хълмовете, виждаше селяните да се мият без ризи в коритата.

Техните ръце също бяха загорели, но само до запретнатите ръкави. Иначе белееха като рибешки корем — гледка, която я отвращаваше.

Сега обаче гледаше този мъж, който вероятно не бе прекарал и един ден в усилен труд, и съвсем нелогично си представяше, че раменете и гърдите му са загорели от слънцето също както ръцете. Странно, но те не бяха тъй бронзови при първото му гостуване в Кависбрук. Пък може и да са били, а тя да не е забелязала. Не, непременно би забелязала.

Солтърдън дръпна един стол и се отпусна на него. После натопи кърпата във врялата вода и я изцеди.

— Какво ще правите?

— Спокойно — отвърна той и като обхвана с пръсти брадичката й, деликатно притисна топлото платно до резката на бузата й. — Просто ви връщам услугата, Мери Майн.

— Ох, пари!

— Но ще предпази от инфектиране.

— Малко паяжини щяха да бъдат достатъчни. Внимавайте! Деликатен сте като ковач.

— Често съм чувал, че от добрите лечители стават най-лошите пациенти.

— Едва ли съм добра лечителка, Ваша Светлост. — Тя за пръв път го погледна в очите. — Допускате ли, че ще остане белег?

Устните му се извиха в усмивка. После отново стана сериозен.

— Не мисля. А сега мълчете и ми позволете да се погрижа за вас.

Несигурна дали харесваше въздействието на решителния му глас, Миракъл се отпусна, а той внимателно почисти челото, бузите и брадичката й. После постави меката топла кърпа върху очите, карайки я да ги затвори за кратко, след което я плъзна надолу върху полуразтворените й устни. Докосването му беше леко като дихание и също тъй топло. То предизвика у нея някакво странно чувство…

— Мери Майн — меко каза той, — защо плачете?

— Нима плача? — Тя преглътна и се насили да отвори очи. Сълзите се стичаха по бузите й. — Никой, освен мама, не ме е докосвал тъй нежно, Ваша Светлост. А това бе толкова отдавна. — Тя изтри смущаващите я сълзи с опакото на дланта си и се опита да се засмее. — Уж сте ми гост, а вече два пъти ме спасявате. Ако не внимавам, ще започна да вярвам във вълшебните приказки за герои, които спасяват прекрасни девици, изпаднали в беда.

— Че какво лошо има в това да вярваш във вълшебни приказки?

— Както надеждата, и те могат да изчезнат като дим.

— Затова ли сте останали тук, уединена в тази крепост? Защото се страхувате?

— Действителността е случилото се тази вечер, Ваша Светлост. Предразсъдъци и фанатизъм. Тя изисква от нас да се съобразяваме със строгостта на общоприетото. По-скоро бих умряла, отколкото да стана част от това общество, което диктува какво бива и какво не бива да се върши, казва и мисли. Какво са правилата, сър, освен ограничения, които насилствено налагаме на себе си и на другите?

Той не отвърна нищо. Просто наведе глава и продължи да почиства раната на крака й.

Миракъл се отпусна върху облегалката на стола и изпод натежалите си клепачи загледа великолепните му разбъркани от вятъра коси, които образуваха тъмна маса от непокорни, разпуснати къдри. Сред тях имаше песъчинки и стръкчета трева. Без да се замисли, тя посегна. Краищата на пръстите й леко докоснаха тъмнокестенявия водопад.

Клейтън спря. Повдигна лице бавно нагоре. Очите му срещнаха нейните.

— Вие сте красив — прошепна тя. — Странно, че преди не го забелязах. Тогава не ви харесвах. Имате ли нещо против, че ви докосвам, Ваша Светлост? Предполагам, че във вашия свят това не е прието. Но в моя свят не мога да сторя нищо друго, освен да боготворя онова, което ми изглежда прекрасно. — Тя си разреши една усмивка. Докосна с пръсти благородното му чело. Затвори очи и плъзна пръстите си по гъстите меки вежди, масивния аристократичен нос, високите скули, брадичката с леко набола еднодневна брада, плътните устни — топли, леко влажни и полуразтворени… Колко смела бе станала!