Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Не съм ви давала позволение да ме целувате, сър. Затова в-в-вие трябва незабавно да ме пуснете, преди…

— Преди какво? — запита той, позволявайки на погледа си да проследи извивката на бледата й шия до меката бяла трапчинка под гърлото. Виждаше как неравномерно тупти пулсът й, бързо като крило на фея.

— Преди а-аз да пожелая да го сторите пак.

При тези думи тя се оживи. Стана отново цяла — с ръце и крака, които ритаха и махаха. Лицето й се зачерви, очите й се отвориха широко. Устата й бе подута и издрана от целувките му.

Най-сетне Клейтън остави Миракъл да стъпи върху скалата и отдръпна ръцете си. Облегна се на Ъндърклиф и от все сърце пожела брат му да го бе оставил да се удави.

Беше я целунал!

Тя му бе позволила. Дори й бе харесало. За момент беше преживяла нова форма на летене. Кръвта й пееше. Тялото й вибрираше като дръпната струна на арфа.

Този странен, объркващ, пленителен мъж я бе целунал и тя за момент забрави, че ако не побърза, не ще успеят да се върнат във фара.

О, Господи! Той я беше целунал! Какво казваше книгата на Серидвен за това? Беше ли луната в подходяща фаза? Как бяха подредени звездите? Беше ли всъщност той нейната съдба?

Кой бе той в края на краищата? Какъв беше? В един момент герой, а в следващия — почти хлапак. Един ден земеделец, на другия — истински аристократ с цялата му надменност и високомерие. Те бяха в походката му, в стойката, в елегантните, безупречно скроени дрехи. Да не говорим за начина, по който гледаше отвисоко всичко, което не му бе по вкуса. Аристократите, особено херцозите, бяха прословути с пренебрежението, с което гледаха на нейния не тъй изискан свят.

Обикновено тя не намираше тази черта за привлекателна. Нейният херцог обаче успяваше да я направи поне малко вълнуваща. Още преди целувката вече беше накарал сърцето й да прескача. Едва ли вече можеше да продължава да го отрича. Ето и сега, докато вървеше до нея, предлагайки ръката си джентълменски всеки път, когато трябваше да прескочат поточе или купчинка съчки по обратния път към Кависбрук.

Миракъл реши, че неразгадаемите му очи, сиви като мъглата над Ламанша, бяха повече от смущаващи. Бяха изпълнени с тайни, цинизъм и вина. Усещаше се от начина, по който избягваше погледа й, когато тя искаше да проникне в душата му. Искаше й се да му вярва. Но смееше ли? След като майка й замина, тя имаше доверие само на един човек и това бе Джони. Той й беше открил цената на честността, истината, търпението и опрощението.

Може би бе дошло време да прости на Негова Светлост.

Миракъл затича надолу по пътеката, изпреварвайки Солтърдън. Тя тъй добре познаваше пътя, че с лекота прескачаше в здрача стърчащите корени и оголените камъни. Тук тя вече се чувстваше в безопасност, защото от него я деляха няколко ярда.

А ако той отново се опита да я целуне? Да му позволи ли? Или да си играе на свенлива и срамежлива? Защо спря да й говори, след като тя му позволи тази шокираща волност? Какво ли става в мозъка на един мъж след толкова интимност? Защо изглеждаше толкова засегнат, гневен и отчаян, когато я пусна? Защо й се стори, че му се щеше да се хвърли от Ъндърклиф?

Беше ли го разочаровала? С умението си. Джо Кобет я беше целунал само веднъж, но то нямаше нищо общо с начина, по който го направи Солтърдън. Целувката на Джо беше просто някакво сухо докосване, което я остави да се чуди защо е цялата тая дандания около отношенията между мъжете и жените. Но целувката на Солтърдън…

Книгата на Серидвен не казваше нищо за отворени устни и за езици. За пламенни погледи и туптящи сърца, които отнемат дъха и цялата физическа сила. Категорично това беше нещо ново. Чувстваше се объркана… Бе загубила самоконтрол. А не трябваше. Миракъл предполагаше, че мъж като херцога ще се разочарова от подобна слабост.

Дявол да го вземе, седнала да се тревожи какво си мисли той!

Задъхана, тя внезапно спря на едно възвишение и погледна надолу. В подножието на хълма едва успя да различи каручката с магарето на Джони. Ужасеното животно силно ревеше, докато пет-шестима момчетия на коне чаткаха в кръг около приятеля й. Всички те кряскаха и викаха, а той размахваше бастуна си.

— Махайте се! — долетя гласът му. — Хулигани! Обесници! Махайте се и ме оставете на мира!