Кэтрин Сатклифф - Чародей

Той се опита да отговори, но не успя. Не можеше да направи нищо друго, освен да обхожда с очи стройните й форми. А тя стоеше с гръб към него, облегната на перваза на прозореца, и търсеше с поглед приятеля си. Клейтън наблюдаваше как полата прилепва към красиво заоблените й бедра и задниче, а изпод нея се показват глезените й. В този момент забеляза захвърлените на пода чорапи — малка паяжинена купчинка до койката.

Най-сетне тя обърна лице към него. Изражението й бе смесица от чувства, които той вече разпознаваше. Сега беше разтревожена. Но колкото и да се страхуваше за Джони, мисълта да го изкаже гласно замря, щом очите й срещнаха неговите. Силна руменина обля страните й. Сякаш си бе позволила да играе на изкусителка, но внезапно също като недостатъчно репетирал актьор, озовал се на сцената, тя откри безразсъдството си и се изплаши.

— За какво мислите?

— Че сте… много красива — отвърна честно той.

Тя присви очи.

— Не съм красива. Аз съм… необикновена. Джони ме нарича екзотична. Просто съм ексцентрична. Не обичам лицемерието, нито нерешителността. Вие, Ваша Светлост, сте и двете. — Тя го заобиколи. — Не ви вярвам. И как да ви вярвам, когато миналия път не казахте нищо добро нито за мене, нито за дома ми. А сега, понеже искате нещо от мене, ме обсипвате с комплименти. Сега станах красива, а преди бях повлекана и мърла, която не подхожда на компанията на изисканите градски господа.

— Бил съм сляп — извини се той, без да опитва да я следи с поглед, тъй като тя кръжеше наоколо му като лисица, надушила капана.

— Може би смятате, че сега, когато се храните на една маса с мене, говорите ми любезно и се отнасяте към Джони като с равен, ще ви простя предишната грубост и незачитане?

— Моля за извинение — изрече той и ясният му плътен глас, в който се долавяше нарастващо раздразнение, отекна в каменното помещение. — За стотен път прося вашето снизхождение и прошка!

— А ако не ви простя?

— Тогава вие, мадмоазел, можете да вървите по дяволите!

Тя рязко спря.

Той бавно извърна лице към нея.

— Вече съм твърде уморен от тази игра, Мери Майн. Не съм човек с изключително търпение, когато става дума за отношения с престорено срамежливи дами. И нямам причина да бъда. На света има хиляди други жени, красиви, екзотични, интелигентни и ексцентрични и, дявол да го вземе, с тях е далеч по-лесно да се разбереш!

Клейтън тръгна към стълбището. Една догаряща свещ с колебливата си светлина рисуваше сенки по спираловидните каменни стъпала.

Спусна се почти стремглаво напред, ругаейки непрестанно появяващата се картина на чорапите й, захвърлени тъй безгрижно до койката.

По-добре ще е дяволски бързо да изчезне от проклетия остров, преди тази опасна игра, която играеше заради брат си, да се превърне в истина. Преди самият той да се влюби в момичето.

Каква бе забраната? Не пожелавай жената на брат си!

Щом стигна параклиса, замръзна — водата вече беше заляла най-долното стъпало, пенеше се, съскаше и сякаш лижеше с дълги зеленикави езици ботушите му. Клейтън неуверено се отдръпна. Тогава Миракъл положи малката си твърда ръка върху рамото му.

Тя застана до него и го погледна. За няколко зашеметяващи мига той се взря в нея. Кръвта зашумя в ушите му. Близостта им и надигащата се вода като че изсмукаха въздуха от дробовете му. Очите й се впиваха в него, докато тя търсеше опора в стената. Изглеждаше толкова мъничка, но в изражението й нямаше и следа от слабост. Клейтън усети, че ако се опита да избяга от нейното присъствие и от проклетите обстоятелства, тя би го възпряла на всяка цена.

— Какво има? — тросна се той. — Казвайте и да приключваме. Проклетият прилив настъпва. — Погледна през рамото й към надигащата се вода.

— Май ви ядосах? — рече тя.

Клейтън въздъхна, отстъпи още една крачка към кулата, облегна се на стената и затвори очи. Опита се да преглътне и да потисне усещането, че се люшка нагоре-надолу, от което му се замайваше главата и му се повдигаше.

— Моля да ме извините — дочу гласа й като през мъгла. — Откакто се върнахте в Кависбрук сте извънредно мил. Може би моето недоверие се дължи на факта, че хората от селото вечно ме оглеждат под лупа и все ме критикуват. Принудена съм да се съмнявам във всяка любезност и деликатност. Но все пак някой ден човек трябва да се довери, нали? А истината е, Ваша Светлост, че започнах да ви харесвам. Не много. Ако някой смята, че харесва някого, дори и съвсем мъничко, той поема известна отговорност. Например да се довери. Ваша Светлост, зле ли ви е?