Кэтрин Сатклифф - Чародей

Тя държеше свещта високо пред фреските и издяланите в скалата фигури. Богородица с Младенеца. В нозете й бяха множество воини. Окървавените им саби бяха захвърлени на земята. Но Божията Майка бе тази, която прикова вниманието му. Под мъждукащата светлинка очите й изглеждаха като живи. Сякаш ронеха сълзи.

Лицето на Миракъл изразяваше благоговение. С приглушен глас тя рече:

— Говори се, че тук бил погребан някакъв светец. И докато той почива спокойно, никаква беда не ще сполети онези, които живеят близо до Ъндърклиф.

— А ако някой го обезпокои?

— Тогава тези скали ще се срутят в морето.

Клейтън погледна зад Миракъл към далечния тъмен портал. Тя вървеше натам.

— Стълбището за фара — обясни тя. — Откакто външната стълба се превърна в руини, това е единственият път. Бихте ли искали да видите кулата, Ваша Светлост?

Имаше предизвикателство в поканата й. Защо? Той не можеше да отгатне. Може би тя наистина беше малко побъркана. Или имаше вродена способност да изтъква своята непредсказуемост.

Най-сетне тръгна към нея. Усещаше как ботушите му затъват като в подвижни пясъци. Вълна на ужас го заля, когато мръсната кал всмука глезените му и ги улови здраво. Сърцето му се беше разтуптяло, когато стигна до Миракъл в подножието на стълбата.

— Внимателно — предупреди го тя, изкачвайки се пред него. — Стъпалата са много тесни и стръмни. И изключително хлъзгави.

— Какво, по дяволите, диря тук? — мърмореше си той. После изруга през зъби, когато кракът му се подхлъзна на нещо слизесто и той се опря на стената.

Когато успя да се изкачи във фара, видя Миракъл, вече кацнала на перваза на прозореца, широк не по-малко от четири фута. Люлееше босите си, изцапани с пясък нозе и го изгледа толкова проницателно, че той се почувства като пред съдия.

— Какво мислите за моето царство?

Клейтън огледа малкото помещение, машинариите, опасния трап за огнище, пълен с дървесна пепел и койката, пъхната до стената. Имаше и купчина книги, скици върху ленено платно на лодки и птици, чифт пантофки от ярешка кожа, някакъв шал.

— Оскъдно обзаведено — отвърна той и пак погледна към босите й крака. — Кървите, любов моя.

— Не съм водила никого тук — заяви тя, пренебрегвайки забележката му. — Дори и Джо Кобет. Макар че му се искаше да дойде. Но аз, естествено, не го поканих. Не беше редно.

— Не е редно и мен да водите тук — многозначително отбеляза той и се усмихна.

— Но вие сте джентълмен, нали? А Джо Кобет не е. А и аз решавам кой да ми е приятел.

— Съм ли ваш приятел, Миракъл?

Тя сведе очи и прехапа долната си устна. Клейтън пристъпи към нея.

— Не — заповяда му тя и той рязко спря. — Ще стоите по-далеч от мен, докато аз не кажа. Сърцето ми си е мое. Аз ще реша кому да го даря.

Скочи грациозно на пода. Държеше го предпазливо и внимателно под око. Прекоси стаята, хвърли поглед към морето и се намръщи. Дневната светлина бавно гаснеше и с падащия здрач застудяваше. Но тя изглежда не се тревожеше, въпреки че дрехите й не бяха подходящи за такова време. Бежово-кафявата й рокля беше памучна. Дългите ръкави бяха силно набрани горе и отворени около китките. Нямаше волани и дантели. Само един фино изплетен конопен колан пристягаше тънката й талия.

Изглеждаше като дете. Осени го идеята, че несъмнено тя знаеше твърде малко или дори нищо за мъжкия начин на мислене. Видът на малкото й босо краче, надничащо изпод полата, можеше да накара кръвта на един мъж да закипи. Мярналото се за миг голо рамо бе достатъчно да втвърди тялото му като камък. Очевидно не познаваше долните инстинкти на мъжете. Иначе не би го гледала сега толкова свенливо и невинно, с тези големи синьозелени очи, които сякаш изпълваха цялото й личице. Не би разтваряла леко устните си, при което се показваше върхът на розовото й езиче, което играеше по ръбчетата на перлено-белите й зъби. Сигурно не би позволила и на великолепната си огнена коса да пада толкова чувствено и меко покрай лицето и раменете й и да покрива налетите й заострени гърди. Всяка жена с поне малко светски опит би разпознала в него преситения женкар, който, когато ставаше въпрос за нежния пол, имаше нравите на котарак.

От друга страна, човек с неговия опит би трябвало да прозре нейното неведение и да побегне като от огън.

— Джон закъснява с вечерята ми — произнесе тя, без да откъсва поглед от далечния бряг. — Това е непривично за него. Добре ли изглеждаше, когато го видяхте? — Очевидно Клейтън вече не занимаваше ума й.