Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клейтън се насили да отвори очи и се втренчи във водата. През последните безкрайни секунди тя се бе покачила с още едно стъпало и вече си играеше с вехтата рокличка от грубо платно. В този момент, съвсем нелогично, той забрави за прилива. Виждаше само как влажната материя нескромно прилепва върху закръглената й гръд. И зърната, които бяха влудили брат му, напираха през плата като малки розови пъпки. Не го ли съзнаваше тя? Не знаеше ли колко е възбуждаща, застанала като някаква съблазнителна Мадона над мистичния параклис със средновековната плачеща Богородица?

Той махна с ръка, сякаш да отпъди тая мисъл, и процеди през зъби:

— Зле? Иска ми се дяволски бързо да изчезна от това място, преди да извърша нещо, за което ще съжалявам цял живот.

Тя предположи, че Клейтън има предвид да напусне кулата, а той искаше да се махне от Кависбрук, от Света Катерина и от нея. Особено от нея.

Миракъл вдигна бялата си ръка и ръкавът се плъзна, откривайки нежната кожа. Светлите косъмчета блестяха като изпредено злато под колебливата светлина на свещта.

— Страхувате ли се? — попита меко тя. — Водата не е толкова дълбока. Ще ви помогна да преминете. Моля ви, Ваша Светлост, хванете ръката ми.

— Не съм инвалид! — Изкрещя той, а в кухата кула това прокънтя по-скоро като гневен рев на ранено животно.

Миракъл се стресна и нагази във водата.

— Не ме е страх — каза той с вече по-овладян глас. — Аз не се страхувам, по дяволите!

Клейтън отблъсна ръката й и препъвайки се несигурно надолу по стъпалата, я грабна през кръста, повдигна я и я преметна през рамо. Тя извика от изненада и го заудря по гърба.

— Пуснете ме! Варварин! Какво правите?

Той я шляпна отзад и изръмжа:

— Млъкнете и поне веднъж ми позволете да бъда джентълмен.

— Умолявам ви, сър! Един джентълмен не би се отнесъл с една дама като към чувал с картофи.

Водата заля прасците му. Клейтън се мъчеше да се добере до изхода на параклиса. Погледът му спря на далечния морски хоризонт, който се повдигаше при всеки удар на океанското сърце.

По едно време се подхлъзна и за малко да падне. Опипваше с крак, но пясъкът ненадейно хлътваше, всмукван от подводното течение. Най-сетне успя да се измъкне от параклиса. Залитна, тъй като усилващият се нощен вятър го блъсна в лицето. Вълните заливаха все по-високо краката му и той с усилие се насочи към Ъндърклиф. Вземаше по две стъпала наведнъж, докато нозете и дробовете му не запламтяха от усилието и той едва тогава осъзна, че продължава да мъкне Миракъл на рамото си. Най-сетне спря, плъзна я надолу и я задържа здраво в ръце. Притисна тялото й към себе си.

Краката й затанцуваха във въздуха. Възхитителната й коса, разпилявана от усилващия се вятър, се носеше около лицата им като ефирен медночервен облак. Очи в очи, с устни, разделяни само от един дъх, те стояха там, а сърцата им безмълвно разговаряха.

Вятърът и морето бучаха. Щеше да я целуне. Господ да му е на помощ! Но не можеше да се въздържи, както не можеше да спре биещото в гърдите си сърце. Щеше да целуне бъдещата си снаха и щеше да бъде принуден да живее с тази мисъл всеки път, когато погледнеше Трей в очите.

— Не! — долетя гласът й през фученето на вятъра, макар че се притискаше до него. Ръцете й бяха свити под тежката му влажна пелерина. Всяка извивка на тялото й се прилепваше до неговото. Полата й се мяташе и издуваше като корабно платно. — Не искам да ме целувате — извика тя. — Няма да ви позволя!

— Наистина ли не искате? — чу се той да вика.

Наведе глава и видя как устните й се разтварят, а очите й се замъгляват. Усети как цялото й тяло се отпуска. Устните му леко докоснаха нейните. О, Господи! Те бяха тъй меки и топли, сгряваха го, въпреки че солените морски пръски брулеха лицето му. В продължение на един безкраен миг бе неспособен да помръдне. Стоеше там с устни, едва докосващи нейните, а уханието й и усещането, че тя е до него, се врязваха в съзнанието му и той знаеше, че никога няма да ги забрави.

Зарови пръсти в меката й коса, сграбчи я и я придърпа силно към себе си. Отвори уста и покри нейната, изпълвайки я с езика си. Както бе целувал хиляди жени преди това. Опитни жени, които знаеха какво да очакват от мъж като него. Тя риташе, бореше се, но отвърна на целувката му по неин си собствен неопитен начин — никакъв език, малко сухо, малко тромаво и малко свенливо. Той не искаше да спира.

— М-м-моля ви! — запъна се тя накрая, останала без дъх.

Клейтън едва повдигна глава.

Тя лежеше в обятията му с отпусната назад глава. Ръцете й висяха безжизнено встрани. Очите й бяха притворени. Вятърът танцуваше с косите й, разпервайки ги като пламтящо китайско ветрило зад главата й. Клейтън помисли, че е припаднала, но тя промълви: