Кэтрин Сатклифф - Чародей

Миракъл хукна надолу, без да обръща внимание на камъчетата, които се разхвърчаха под краката й, нито на ленената вратовръзка на Негова Светлост, която се развяваше от ходилото й като развято знаме.

— Спрете! Оставете го!

Втурна се сред кавгаджиите, коленичи и прегърна Джони, който се бе строполил на земята до каручката.

— Вещица!

— Луда!

— Защо вие двамата не оставите острова на нормалните хора!

— Вървете си! — кресна им Миракъл. — Оставете ни най-сетне на спокойствие.

Някой хвърли камък. Миракъл изохка, тъй като той я перна по бузата. Последва го друг. Обгръщайки Джони, тя го притисна силно и му прошепна в ухото:

— Всичко е наред. Няма да им позволя да те наранят.

— Я ми ела тук, сладурче. Ако ти се е дощяло да прегръщаш мъж, направи го с истински.

Една ръка се вплете в косата й и я събори настрани. Миракъл се удари силно в земята, плъзна се и усети, че кожата на лактите и дланите й се издра. В това време Джони виеше от ужас.

— Кучи сине! — долетя в този момент свирепият застрашителен глас на Солтърдън.

Замаяна от шока, Миракъл видя как Негова Светлост размахва бастуна на Джони и прасва по главата злосторника. Той се просна с охкане. Клейтън се извъртя бързо, тъй като един от ездачите се насочваше към него, и мушна издяланата дръжка на бастуна в ребрата на момчето — веднъж, два пъти… чак докато едрият ужасен кон на натрапника хукна с уплашено цвилене.

Настъпи тишина. Чуваше се само учестеното дишане на Миракъл и тропота на копита.

— Мира, Мира! — изплака Джони.

— Мери Майн — меко рече Солтърдън и подви коляно до нея.

Нежно отметна косата от лицето й.

Тя се опита да се съсредоточи и да овладее чувствата си, докато пръстите му лекичко галеха лицето, ръцете и раменете й, да не би обесниците да са засегнали не само духа й, но и тях.

Накрая успя да се освести и седна. Побелялото лице на Джони я накара да се опита да стане, но силите й не стигнаха и тя залитна в ръцете на Клейтън.

— Помогнете му! — Тя гледаше умолително загрижените му очи. — Страхувам се, че ще припадна.

Усети как Солтърдън я пренася внимателно и я слага в каручката. Миракъл пое няколко пъти дълбоко дъх, затвори очи и остана така, докато херцогът със стиснати зъби и напрегнато тяло сложи и Джони до нея. Тогава разтвори ръце, притисна главата на единствения си приятел до рамото си и прошепна:

— Тихо, тихо, Джони! Заклевам ти се, няма да позволя отново да те наранят.

Миракъл бдеше до заспиващия Джони. Държеше ръката му и му четеше стихове, докато клепачите му натежаха и задиша по-спокойно. Страните му възвърнаха естествения си цвят. Борейки се с Морфей, той грабна трескаво ръката й и прошепна:

— Сладка Мира, забравете стария човек и се погрижете за себе си.

— Чувствам се отлично Джони, уверявам ви.

— Лицето ви кърви. Роклята ви е раздрана. Милостиви Боже! Повали ме мъртъв, че я обрекох на такава съдба! Трябваше да настоявам майка ви да ви изпрати далеч от това място. И двамата проявихме дяволски егоизъм. Вие ни донесохте толкова радост. Обичахме ви твърде много…

— И аз ви обичам — отвърна меко тя. — А сега заспивайте. До утре тази ужасна история ще бъде само неприятен спомен.

Стиснал ръката й, той я умоляваше:

— Не се връщайте във фара тая вечер. Обещайте ми! Тия малки хулигани…

— Никога няма да влязат в Света Катерина!

— Не е безопасно, казвам ви. Още една буря и всичко ще рухне в морето.

— Фарът на Света Катерина е издържал бурите на две столетия. Здрав е като Гибралтарската скала.

— Мира!

— Добре, сър. Ако това ще направи почивката ви по-спокойна, обещавам да не се връщам в параклиса тая вечер. Въпреки че ви предупреждавам — ако някой кораб се разбие в Рейс, няма да го простя никога и на двама ни.

Джони се отпусна. Замълча и след миг се унесе. Миракъл положи лека целувка на челото му и подгъна одеялото под раменете му.

— Защо? — запита се тихо тя. — Защо трябва да ни се подиграват?

— Защото хората се страхуват от различното — произнесе зад нея гласът на Солтърдън и Миракъл се извърна малко стресната. Беше свалил редингота си и държеше синьо-бяло легенче с вряла вода. През рамото си беше преметнал кърпа. Внезапно споменът за притиснатите им тела отново замая главата й.

Може би именно последният ужасен час бе причината да се задъхва и да й прималява. Възможно ли е случката да е Божие наказание заради нейното съмнително поведение?

— Те гледат на различното като на болест — продължи той с горчивина. — Сякаш то е заразно и опасно. Човешките същества са доста странни в това отношение. Те стигат до арогантност в убеждението си, че само собствените им възгледи са правилни и приемливи. Ако бяхме толкова етични и справедливи, колкото твърдим, че сме, нямаше да унищожаваме братята си във войни още от Адамово време.