Кэтрин Сатклифф - Чародей

Езикът му се допря до върха на пръстчето й. Тя ахна. Отвори бързо очи. Също тъй бързо той улови китката й с мократа си ръка и обърна дланта към устните си, опарвайки чувствителната й плът с дъха си. Целуна я. Точно по деликатната кожа между палеца и показалеца. Тя потръпна.

— О, сър! — промълви Миракъл. — Страхувам се, че се забравяте. Джони…

— Спи — прошепна той в дланта й и пак я докосна с език. Тя отново ахна, отдръпна бързо ръката си, наклони се към него така, че лицата им се оказаха само на няколко инча разстояние, и впери поглед в замътените му от желание очи.

— Доста сте безсрамен, знаете ли.

— Зная.

— Никога не съм ви давала позволение да ме целувате, още по-малко с език. Забравихте ли кой сте, сър? И коя съм аз?

Той не пророни и дума. Само се отдръпна и опря лакът върху обутия си в черен брич крак. Вгледа се в лицето й. Потъмнелите му очи сякаш искаха да запечатат всяка нейна черта. Малко по малко напрегнатото му изражение се смени с объркване, примесено със странно тревожно отчаяние, гняв и отвращение. Промяната бе достатъчно явна, за да я накара да се отдръпне назад и да се вкопчи за дръжката на стола в смутено очакване.

— Очевидно — накрая отвърна той с нелюбезен тон и тя остана тъй смаяна, както преди от порочното му дразнене с език. Той се бе превърнал от нежен ухажор в грубо животно. Стори й се че гледа в очите на вълк — гладни, свирепи и опасни. Внезапно превърнали се от огън в лед.

Солтърдън се изправи бавно. Кърпата се изплъзна от пръстите му и падна в легена с хладка вода. Погледът му не изпускаше нейния, ръцете му се свиха в юмруци.

— По дяволите вашите очи! — каза той с дрезгав глас. — По дяволите вашата невинност! По дяволите устата ви и проклетата ви способност да ме карате да забравям кой съм аз, коя сте вие и коя можете да станете, ако си позволя да остана тук.

— Ваша Светлост?

— Престанете да ме наричате така! Името ми е Хотърн. Не херцог Еди-кой си, не Ваше Херцожество, не Ваша Светлост! Просто Хотърн. Изречете името ми, Миракъл. Изречете го!

— Хотърн — изрече тихо тя, зашеметена от излелия се гняв. А също и от лекотата, с която се обърна езикът й, произнасяйки неговото име. — Хотърн. Много хубаво име, Ваша Светлост.

Настъпи тишина. Миракъл почувства как топлата червенина залива бузите й, докато той продължаваше да стои пред нея и да я гледа с очи, в които имаше едновременно желание да убива и да се смее.

Накрая той се обърна и се отправи към вратата. Спря на прага и се залови за касата с едната ръка, а с другата заразтрива схванатия си врат. Без да се обръща, каза:

— Опитайте се да поспите малко, любов моя. Сигурен съм, че Джони ще се чувства добре утре сутрин.

Вече го нямаше. Остави след себе си само тишина и обезкуражаваща празнота.

Бенджамин седеше на стола пред гаснещия огън. Главата му бе клюмнала напред. Похъркваше. Беше загърнат в пелерината си. Манерката с бренди се беше килнала в скута му. Клейтън крачеше из стаята вече от десетина минути, когато слугата му примигна и се изправи тромаво. Загледа господаря си със засенчени от умора очи и набраздено от тревожни мисли чело. Изминаха няколко секунди, преди да се осъзнае.

— Добри ми Боже! — възкликна той. Грабна манерката си и скочи. — Прося извинение, господарю мой. Май съм задрямал. Не проумявам какво ме е накарало да постъпя тъй лекомислено.

— Не проумяваш ли? Та ти си пиян, Бен. Отровен си от алкохол. Умът ти е размътен. Станал си разноглед от пиене — Клейтън дръпна манерката от ръката на прислужника. Отпуши тапата, надигна я и отпи яко, докато брендито опари стомаха му. Тогава процеди през зъби: — Разкиснато, ослепяло, вдървено пиянде! Здравата си се натряскал.

— В името на Юпитер! Вярно е. Не си спомням вече кога за последен път така съм се въргалял в гроздовия сок. Май беше по времето, когато онова малко слугинче, дето работеше при вашата баба, се омъжи за един ловък едноок кокни с дървен крак. Аз доста я харесвах.

— Наистина, Бен, можеше да избереш нещо по-добро.

— Да, сър. Така твърдяхте и тогава, сър.

Отърсвайки се бавно от вцепенението си, Бенджамин се намръщи и измъкна часовника от джоба на жилетката си.

— Може би старите чаши събират повечко. Вече е доста късно. Полунощ ще настъпи, преди да сме стигнали до Найтън.

Клейтън отиде до прозореца и погледна навън. Отпи още малко и изтри с опакото на ръката си брендито от устните си.

— Ще си тръгваме, нали, сър?

Беше една от онези редки нощи, когато човек можеше да преброи звездите по небето. Те блестяха като разпръснати диаманти около жълтия сърп на луната. Клейтън втренчено гледаше образа си в стъклото и адски му се щеше да бъде вече там, в Найтън, сред червендалестите селяни и моряците, вмирисани на риба.