Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Намери милейди и я доведи обратно — нареди Джон. — И гледай да е цяла-целеничка. Иначе кльощавият ти задник ще има да ти пари. Не се съмнявам, че именно ти окуражаваш рискованото й поведение.

Дребничкият мъж ловко се прехвърли през бариерата, въпреки влачещите се по земята одежди, и изчезна в нощта.

Скрит в сянката, Клейтън наблюдаваше как Джон уморено се отпуска върху купчина камъни и прокарва пръсти през изтънялата си коса. Едва сега той си позволи да огледа добре обстановката. Бедуинска палатка, пъстроцветни филджани, миджими и амуди. Излиняло килимче край огъня, върху който къкреше джезве с кафе.

Около двадесет акра беше площта на този таен оазис, явно направен за удобството на коняря и на колекцията от дузина арабски жребци. Поне такава бе преценката на Клейтън. Животните пасяха мирно сочната трева. Внезапен тръбен зов долетя от тъмнината. Само след миг конете се задвижиха като един. С протегнати нагоре шии, разширени ноздри и изправени уши те обърнаха глави по посока на Клейтън и заподскачаха нервно, в очакване на заповеди.

Долетя познатото пръхтене и тътен. Тръпки побиха Клейтън. Очите му се приковаха в призрачната форма, която се материализираше от тъмнината.

Драконът! Еднорогът!

Този път не беше илюзия. Никакъв призрак. Никакъв кошмар.

Той пристигна, прогонвайки другите коне към далечните краища на лагера. Предните му крака се повдигаха до височината на гърдите. Копитата му проблясваха на светлината на огъня. Сребристобялата му опашка се развяваше като знаме. Масивната шия грациозно се огъваше. Предизвикателните черни очи блестяха. Пламтящите червени ноздри се разширяваха, когато издишваше пара в студения нощен въздух.

Внимателният глас на Джони прозвуча отдалеч.

— Ваша Светлост, не се опитвайте да бягате.

— Не се плаша от коне — отвърна хладнокръвно Клейтън, въпреки че жребецът все повече приближаваше с оголени зъби. Мускулестото тяло заплашително се уголемяваше с всяка отекваща стъпка.

— Той ще ви предизвика — предупреди Джон и се запрепъва към бариерата от натрупани камъни. — Исмаил! Исмаил! Къде, по дяволите, си се заврял!

Клейтън стъпи здраво.

Жребецът се подхлъзна, но спря на не повече от десет фута от него и се вкамени. Бяха толкова близо, че когато животното издишаше, горещата влага на дъха му лъхваше като пара лицето на Клейтън. Конят се изправи на задните си крака, започна да рие земята и изпод копитата му се разхвърчаха като малки снаряди бучки пръст.

— Напитов! — долетя викът на Миракъл. Внезапно се появи и самата тя. Слезе от дорестия кон, а странният й прислужник изприпка бързо, улови юздите и чевръсто отведе запененото животно.

Чертите й бяха изопнати. Буйната червена коса се пръскаше по лицето и раменете й. Тя закрачи с камшик в ръка към Клейтън и възбудения му противник.

— Напитов! — извика този път по-твърдо тя. — Махай се! Напитов! Спри!

Конят изцвили, отметна глава и развя стоманеносивата си буйна грива. Щом Миракъл приближи, жребецът се извърна, затанцува, зарита, заподскача.

— Махай се! — отново заповяда тя, без изобщо да се плаши от странното агресивно поведение на животното.

Протегна ръка и щом леко докосна муцуната на коня, буйстващият звяр наведе благородната си глава и изцвили тихичко, почти гальовно, като мъж, който тананика любовен напев на възлюбената си. Животното сякаш целуна пръстите, брадичката и ухото й. После дъхна в косите й.

— Махай се! — рече този път по-нежно тя и ръката й се плъзна надолу по силната му шия. Положена върху гъвкавите изпъкнали мускули, които пулсираха под дланта й, тя изглеждаше още по-дребничка. Едва сега жребецът се отдръпна, а Миракъл насочи вниманието си към Клейтън. Сънливият израз на удоволствие, който се четеше по лицето й, докато галеше животното, само за миг се смени с яростен гняв.

— Трябваше да го оставя да ви убие — троснато рече тя и приближи, стискайки здраво камшика, сякаш се канеше да го удари. — Как се осмелявате да нарушите потайността на това място? Нямате работа тук, Солтърдън! Нямате работа в Кависбрук! Че дори и на острова!

Клейтън тикна ръце в джобовете си, без да я изпуска от поглед.

— Какви ги вършите тук, дявол да ви вземе? — запита той.

— Казах ви…

— Че въобще не е моя работа! — Той се огледа наоколо. — Като младеж пътувах доста с родителите си. Последният път беше до Близкия Изток, из арабските градове и пустини. Баща ми ходи там по работа. Виждал съм бедуини, които живеят така. А конете…