Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Той ви възприема като заплаха — обясни тя достатъчно високо. — Жребците са такива. Те бранят своята собственост с цената на всичко. Дори с цената на живота си.

— Познат ми е нравът на жребците. Само намирам за малко странно, дето ви приема за своя собственост. Нормално би било обратното.

Миракъл се опря на стената.

— Вие не преставате да ме удивлявате, Ваша Светлост.

— Радвам се. А сега бихте ли укротили пазителя си?

— Много сте самоуверен, щом идвате в моите покои. Такова поведение не приляга на един джентълмен.

— Не можах да заспя.

— Страх от бурята ли, Ваше Херцожество?

— Ако кажа да, ще ми хванете ли ръката?

— Не.

Миракъл се върна в спалнята си и застана пред огъня с надеждата, че той ще я стопли. Внезапно се бе разтреперила. Искаше й се да изтича до вратата и да се убеди, че той си е отишъл. Но тя не чу никакви стъпки. Напитов стоеше кротко. Исмаил засвири. Мелодията внесе меланхолия в стихналата стая. Нещо стегна гърлото й. Явно беше объркана и раздразнена.

Отново се извърна към вратата и запита:

— Какво си мислите, че правите? Ако веднага не си тръгнете, ще извикам Исмаил. Бедуините не гледат с добро око на външен човек, който безпокои поверените им жени.

— Добре, повикайте го.

Солтърдън влезе в стаята с ръце в джобовете. Ленената му вратовръзка беше разхлабена. Вървите на ризата му също не бяха в ред. Като че ли бе прекарал последните часове, въртейки се в леглото си.

— Очарователно! — Той внимателно изучаваше наредбата. — Но не и изненадващо. Не мисля, че нещо вече може да ме изненада. Не и след като открих богатството, потулено във вътрешността на полуразрушения стар замък. Сега всичко си идва на мястото. Ето защо насърчавате слуховете за привидения. Дори стигате дотам сама да подхранвате историите за вашата ексцентричност. Колкото повече се страхуват от вас, толкова по-малка е вероятността да дойдат да душат около Кависбрук.

Той се изсмя тихо. Тонът му беше сърдечен, но съдържаше и заплаха, която я стрелна. Коленете й се разтрепериха. С тъмното лице, бронзирано от светлината на огъня и с разрошената коса той самият можеше да мине за бедуин, странстващ пустинен воин, способен да изплаши и крал.

— Какво търсите тук?

— Вас, разбира се.

Очите й засвяткаха. Миракъл грабна камшика си за езда.

— Хайде, хайде, Мери Майн, не сте от лесно избухливите.

Все още с ръце в джобовете, Клейтън направи крачка напред. Тя отстъпи назад към огъня и топлината му й лизна прасците.

— Реших, че е време да си поговорим като двама разумни, мислещи люде. Вие можете да бъдете разумна понякога, нали?

Тя замахна с камшика и го удари през рамото. Той не трепна. Дори когато тънката кървава резка изби на бялото платно. При тази гледка й прилоша. Тя изпусна камшика и се опита да избяга.

С две крачки той я настигна, обгърна талията й и я повдигна. Миракъл зарита и го заудря!

Клейтън я метна на леглото. Тя потъна в дебелия пухен дюшек. Клейтън се просна върху нея. Дългите му силни пръсти приковаха китките й. Притисна краката й към разбърканите чаршафи. Тя втренчено се вгледа в него. В устата, в небръснатата брада, в очите — свирепи и остри като на хищник.

— Ще крещя!

— Ще го сторите ли? През последния час лежах в леглото и спорех със себе си. Разумната част на съзнанието ми твърдеше, че трябва да продължа да ви печеля с галантност. По дяволите! За малко не ме убиха, когато тръгнах да защитавам репутацията ви. И това не доведе до нищо. До нищо съществено. После ми хрумна, че не сте от жените, които се печелят с изискани фрази. Вие сте дяволски твърдоглава, за да се хванете на тая въдица. И твърде недоверчива. Мислите, че всички са копелета като баща ви. Не си позволявате да обикнете никой мъж от страх, че накрая може да ви зареже, както баща ви е изоставил майка ви. Стойте мирно, дявол да ви вземе, и ме изслушайте!

Клейтън се заборичка отново с нея, притисна още по-силно тялото си към нейното, докато тя го усети изцяло — от стомаха до петите, плътно прилепнал към нея. Ботушите му се врязаха в прасците й, разголени от боричкането.

— Да нямате намерение да ме изнасилите? — попита тя, дишайки тежко и учестено. Устните й бяха тъй близо до неговите, че усещаше топлината на дъха му.

— Аз не изнасилвам жените, Мери Майн. Не ми се е налагало.

— Надменно копеле!

— Ще ви разкажа една приказка, лейди Кавендиш. Преди около пет години един кораб потеглил за Англия. Бил натоварен с безценно съкровище за крал Джордж. С коне. С арабски коне. Едни от най-прекрасните кобили и едногодишни жребчета, развъждани някога в Русия. Но корабът изчезнал. Никой не се спасил. Богатството отишло на дъното на океана. Каква загуба! От време на време се прокрадваха слухове за коне, които тичат на воля из някакъв безлюден остров. Приказки на морски капитани, алчни за обещаната парична награда. Постепенно всички загубиха надежда…