Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Ваша Светлост, не сте ли малко лицемерен?

— Едва ли — възрази той и пристъпи към огъня, като продължаваше да приглажда косата си. — Просто се опитвам да ви припомня кои сме ние.

— А кои сме ние, сър? Нека ви обясня — вие не сте същият мъж, който благоволи да посети Кависбрук първия път.

Клейтън рязко се обърна и я загледа тъй втренчено, че тя за миг изгуби дар слово. Стана от леглото, притисна към корема си една бродирана възглавничка, сякаш тя щеше да й даде силата да си признае всичко онова, което бе изтормозило съзнанието й през последните часове.

Тръгна към него. Погледът му ставаше все по-напрегнат. Цялото му лице придоби необичайно смутено изражение.

— Какво искате да кажете с това? — някак сухо запита той.

— Че сте се променили. Преди изобщо не ви харесвах. Презирах безсърдечието, глупостта и високомерието ви. Но през последните няколко дни не видях нищо такова. И се питам защо. Как един човек може толкова рязко да промени личността си, и сърцето си, и начина си на живот. Стигнах до единственото логично заключение.

— И то е?

— Може би тогава постъпвахте така заради приятелите си. Вероятно в тяхната компания се чувствате принуден да театралничите…

Той се изсмя горчиво. Притвори очи и поклати глава.

— Господи, колко сте наивна! Не разбирате ли, че съм застанал тук, пред вас, защото имах твърдото намерение да ви изнудя. Или се съгласете да се омъжите за мене, или ще разкажа на целия проклет свят за вашите любими коне!

Клейтън бръкна в джоба си, извади парче смачкана хартия и го загледа съсредоточено. После ядно го направи на топка и го хвърли в огъня.

— Обичате ли ме? — запита нежно тя и положи ръка на рамото му.

Той се отмести, оставяйки я сама пред огъня да стиска възглавницата, върху която пламъците рисуваха червени и златисти фигури.

— Тогава защо искате да се ожените за мене?

— Защото сте необикновена. И рядко срещана. И най-красивата жена, която съм виждал — отвърна той, все още гърбом, като гледаше през прозореца как дъждът облива стъклото. — Вашата невинност ме очарова. Вашата наивност, ме поразява. Харесвам вашите лунички. Харесвам босите ви изцапани с пясък нозе. Възхищавам се от предаността и лоялността ви. Мисля, че сте малко смахната, но това ме възбужда. Вашата непредсказуемост възпламенява моя ентусиазъм. Будя се посред нощ и броя часовете, докато стане време да ви видя отново. Всеки път, когато сме заедно, се чувствам възроден. Светът ми се струва свеж и чист. И очаквам вие да ме въведете в поредното ново преживяване. Исках да ви спася от тази лудост.

Той разтвори ръце, за да покаже всичко наоколо, и се обърна с лице към нея. С все още протегнати ръце, свити в юмруци, добави през зъби:

— Но разбрах, че не тук цари лудостта. А там, откъдето идвам аз. Струва ми се, че вие обаче бихте могли да направите моя свят по-малко празен.

— Значи наистина ме обичате? — рече тя и се усмихна.

Той поклати глава.

— Не. Нуждая се от вас.

— Не е ли това част от любовта? Най-важната?

— По дяволите! Зная какво е любов. Бил съм влюбен поне десет пъти.

— Ясно е, че тези жени не са ви задоволили. Иначе поне една от тях би била до вас сега. Нали?

Клейтън отпусна ръце.

— Въобще не биваше да идвам тук — каза той по-скоро на себе си. После мина покрай нея и излезе, без изобщо да я погледне.

Клейтън хлопна вратата с всичка сила. А това съвсем не беше лесно, защото петстотингодишният средновековен портал бе изрязан от масивен дъб. После я ритна, накрая още веднъж, за по-сигурно. С юмрук не би могъл да я помръдне въобще, въпреки че му се щеше. О, колко много му се щеше. Искаше да нарани някого. За предпочитане обаче не себе си.

Не знаеше ли Миракъл Кавендиш, че една млада лейди като нея не бива да кани мъж в покоите си? Не съзнаваше ли, че по нощница не бива да приема никого. Не съзнаваше ли, че когато бе застанала пред огъня в същата тая нощница, светлината му очертаваше тялото й така, та дори и един проклет монах би се съблазнил?

Не бяха ли я учили, че една млада дама не бива да се подчинява на низките си инстинкти? За Бога, тя не би трябвало да дава външен израз на чувствата си! Не бе предвидено тя да го съблазнява. Това бе неговата роля. Какво стана с играта на срамежливост и недостъпност?

Къде отиде благоприличието? Нали трябваше да си позволи най-много да примигне кокетно и леко да порозовее от моминско вълнение. Дори ако всичко е само поза.

По дяволите! Как би могъл да обясни на брат си, че се е търкалял в чаршафите с бъдещата му съпруга. Как би могъл да гледа в очите херцогинята на Солтърдън, без да си спомни как го бе яхнала, поднасяйки зърната на гърдите си на жадните му устни. Как ще може отново да спи спокойно, докато тя се люби страстно с друг мъж! Със собствения му брат!