Кэтрин Сатклифф - Чародей

— По-кротко — успокои тя неочаквано раздразнилия се кон.

Напитов заподскача, запръхтя и заклати глава, отказвайки да продължи във влажния сумрак. Навремето и Миракъл беше изпитвала същото. Тогава за пръв и последен път майка й я бе довела тук, за да се срещне със Серидвен. Това място й се стори омагьосано и страшно.

Назъбените скали бяха оцветени в толкова разнообразни и ярки цветове, че изглеждаха почти неестествени. Тъмнолилаво, мрачносиньо, яркожълто, сиво и черно се редуваха като шарки върху коприна. От време на време по-смелите деца, които живееха близко до Алън Бей, се спускаха тук да събират цветни камъчета, които подреждаха с много въображение в стъкленички и шишенца или правеха мънички мозайки за туристите. Но децата не идваха често — родителите не им позволяваха… не и докато Серидвен живееше в старата каменна къщичка.

За да се стигне до нея, трябваше да се прегази през широка ивица плитка прозрачна вода. С наведена глава Напитов неохотно носеше Миракъл. Странни екзотични риби във всякакви цветове се стрелкаха около копитата му. Накрая стигнаха до синкавата плитчина. Там тя слезе от коня, потупа го успокоително и го възнагради с един морков. После влезе в бърлогата на Серидвен, като отметна гъстата завеса от растения пред входа.

Както винаги вратата беше отворена. Миракъл поспря на прага, докато очите й привикнат със сумрака. Усети странни миризми на подправки и благоухания.

— Влезте, лейди Кавендиш — чу се отвътре дрезгав глас. — Очаквах ви.

Миракъл се усмихна учудено както винаги. Като малко момиче се бе прокрадвала тихо като котка, с надеждата да надхитри старата си приятелка, но никога не бе успяла, защото сляпата по рождение сто и пет годишна Серидвен имаше прекалено остър слух. А може би изострените й сетива нямаха нищо общо със слепотата, а с магическите й способности, както твърдяха подозрителните селяни.

Серидвен бе седнала в люлеещия се стол с отпуснати рамене. Сивата й копринена коса се спускаше на плитки до пода. Незрящите й очи бяха обърнати към прозореца. Миракъл седна на ниското столче пред нея. Известно време двете останаха мълчаливи и единствено скърцането на люлеещия се стол нарушаваше тишината.

— Изминаха три месеца и седем дни от последния път, когато дойдохте да ме видите — каза накрая Серидвен. — Тогава вие бяхте объркана заради един мъж — един натрапник, както го нарекохте. Искахте да ви кажа как да го изгоните от дома си. Не го харесвахте особено, доколкото си спомням. Обясних ви тогава, че той има две лица и че може би ще покаже и добрата си страна…

— Херцогът иска да се ожени за мен — обяви Миракъл.

Серидвен кимна и продължи да се люлее.

Миракъл се изправи и закрачи из стаята, като от време на време спираше да изучава любопитната сбирка от изсушени билки и цветя, различни камъни, пера, кости на животни и стрити на прах черупки. Всички те се съхраняваха в малки тръстикови кошчета, които Серидвен бе изплела сама.

— Проклет колеблив мъж. В един момент се опитва да ме съблазнява, а в следващия е студен като скалата на проклетия Ъндърклиф! Отрича, че ме обича. Просто се нуждаел от мене, но все пак желае да се оженим. Един ден ме целува страстно, на следващия ми се кара, че го целувам. Непостоянен е като времето.

Миракъл застана до Серидвен, хвана крехката й ръка, коленичи и се загледа в лицето й.

— Това ли е любовта? Най-напред те залива, а после се отдръпва? Ако е така, тогава не ми харесва много и не мога да разбера защо всички копнеят да изживеят това чувство. Ако наистина това е любовта, Серидвен, значи тя е враг на всички нас.

Серидвен отново не каза нищо, просто гледаше през прозореца с невиждащите си очи.

— Точно в такива моменти най-остро чувствам липсата на мама. Може би тя би съумяла да ми обясни как е могла да обича мъж, който очевидно не е давал и пет пари за двете ни.

— Бихте ли се съгласили да изживеете живота на майка си? — попита Серидвен.

— Не.

— Тогава вярвам, че ще направите верния избор. Ще се омъжите за онзи, който наистина ви обича, милейди.

— Обича ли ме той? — попита Миракъл, изненадана от настойчивостта в собствения си глас.

— Не ми е работа аз да ти го кажа, мое дете. Сама трябва да откриете съдбата си…

— Но аз трябва да зная, Серидвен. Бих предпочела да изживея остатъка от живота си сама, отколкото да го прахосам, обичайки мъж, който не дава пет пари за мене… Както стори мама.

Серидвен мълчеше. Миракъл се изправи. Не беше изненадана, че приятелката й отказва да отговори. Колко пъти майка й бе идвала тук за помощ. Серидвен все караше Лорейна да пресреща лице в лице демоните си и сама да намира решенията. Старата жена се отнасяше към Миракъл по същия начин. Дори когато девойката я беше молила да й помогне да открие майка си.