Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клей остана поразен от красотата й. И от тъгата й.

— Самият той пише писмата, нали? — долетя слабият й глас. — Знаех го. Или поне подозирах. Но исках да вярвам. Точно както когато мама ми четеше писмата на татко. И думите му потвърждаваха любовта му към мене. Колко съм му липсвала. Как един ден щял да ни отведе от това окаяно, ужасно място. После, по време на едно от последните му посещения, ги чух да се карат. Тя каза, че се е уморила да лъже. Какъв мъж бил той, щом изоставил едно дете, своето дете, сякаш то изобщо не съществувало. Не останах да чуя отговора му. Обичах го… После замина и майка. Беше в нощ като тази. Яростна буря идеше откъм Ламанша. Бях изплашена. Мама ме зави в леглото и ме целуна. Каза, че ме обича. Че никога няма да ме остави.

Клейтън се стегна. Вятърът виеше и постройката се тресеше. Погледна надолу по стълбите и видя отблясъка на стенните свещници да трепти по камъните, също както светлината на фара се отразяваше върху вълните. Вдъхна мириса на море. Привидно спокойно разхлаби вратовръзката около шията си, за да преглъща по-лесно.

— Мери Майн — каза той със сух шепот, — нека да си вървим. Това място е опасно. Светлината няма да помогне никому. Тя е прекалено слаба. Хванете ръката ми и да си вървим оттук, преди да е станало твърде късно.

Тя се вгледа навън, където в тъмнината светкавица прорязваше далечния неспокоен хоризонт.

— Страхувах се от бурите и мама винаги идваше при мен да ме успокоява… Но тя не дойде онази нощ. А толкова плаках… Странно как са избледнели спомените. Така отчаяно искам да си припомня оная нощ. Разбирате ли, Ваша Светлост?

Той кимна и пристъпи навътре в стаята. Подът като че ли се раздвижи? И стените? Дали отново не беше на кораба? Дали водата не нахлуваше в проклетата кабина, за да го погълне? Не, вече си възрастен мъж, а не десетгодишно хлапе.

— Идвам тук — каза Миракъл, продължавайки да се взира в морето, — защото тя често идваше тук. Винаги се втренчваше в хоризонта, мечтаеше за други места. Надяваше се, че баща ми ще се върне, както бе обещал, и ще ни отведе оттук. Заставаше там, на платформата, с лице срещу вятъра и се преструваше, че ако го пожелае достатъчно силно, вятърът ще я повдигне и ще я отнесе надалеч. Понякога ми позволяваше да се присъединя към нея и ние двете мечтаехме за…

— За полет — довърши той тихо.

Най-сетне тя извърна към него големите си очи.

— Бихте ли полетели сега с мене, Ваша Светлост?

— Накъде?

— Натам, където е майка ми.

Тя се смъкна от перваза и тръгна плавно по пода, сякаш се носеше по вълните. Протегна ръка:

— Вземете ръката ми, сър.

Клейтън вдигна поглед към лицето й. Очите й сияеха. Сякаш обитаваше някакъв свой сън.

— Да не възнамерявате да убиете и двама ни?

— Доверете ми се.

Тя се усмихна и той внезапно попадна във вихър от емоции. Залута се в лабиринт от противоречиви чувства. Мислеше я за луда. За способна да ги убие. Представи си как двамата политат надолу към гладното море.

И все пак той я улови за деликатната хладна ръка, в сравнение с която неговата изглеждаше някак тромаво голяма, трепереща и запотена. Когато го дръпна към вратата, той се поколеба. Миракъл го изгледа косо със синьозелените си очи. Те сломиха съпротивата му. Последва я през прага до разклатената платформа — под напора на вятъра и дъжда, под хвърчащите копия на светкавиците и тътнещите гръмотевици.

Безпомощен! Безпомощен! Безпомощен! — Това бе всичко, което изпитваше.

От мига, в който я бе видял изправена в буйната градина, с кошницата пълна с цветя и зеленчуци, със стройните глезени, надничащи изпод сиво-бежовата пола, с бледите лунички, обсипали нослето й, той бе станал безпомощен и неспособен да й противостои. Беше се превърнал в човек с толкова слаба воля срещу необикновената й магия, че беше извършил страшния грях да се влюби в жената, предназначена за негова снаха.

Миракъл приближи рамото си до неговото, плъзна ръка под неговата и пръстите им се сплетоха. Светлината я озари като ореол. Макар измокрена от дъжда, отметнатата й назад коса заблестя като жива.

По лицето й нямаше страх. Само спокойствие и унес. Летеше ли тя? Беше ли го изоставила тук, уплашен, стиснал толкова силно перилото, че усещаше как тресчиците на гнилото дърво се впиват в кожата му.

Отпусни се! Дишай! Довери й се!

Светлина от огъня на фара непрекъснато потрепваше. Вълните заливаха стените на кулата. Само върхът на каменния кръст върху параклиса все още се виждаше. След миг и него го нямаше.