Кэтрин Сатклифф - Чародей

Обаче те не бяха Миракъл. Нямаха невинността, която сега го завладяваше. Телата им не бяха дар от сърце, а само средство да постигнат собствените си цели.

Дори сега, когато нежно плъзна ръка надолу по мекия момински корем и намери онова топло, влажно, подканващо място между краката й, съзнаваше, че не взема нищо от нея. Това отдаване не беше капитулация, а пробуждане, разпукване на цвят, жадуващ и къпещ се в слънчевите лъчи след живота в тъмна самота.

Отпуснаха се на пода. Легнаха сред купа дрехи и разпръснатите жълъдчета и връвчици, изпаднали от джоба на полата й. Известно време останаха неподвижни — просто лежаха прегърнати, притиснали тъй плътно телата си, че не можеха да кажат къде свършва едното и започва другото.

После ръцете й отново се озоваха върху му — изучаващи, търсещи, проследяващи всеки контур на гърдите и корема. Постепенно се промъкваха надолу…

Клей несръчно откопча копчетата на брича.

Пауза.

Бързо поемане на дъх. Ускорено биене на две сърца.

О, колко непринудено! Колко нежно е докосването й! Божествена милувка, която предизвиква трепет по цялото му тяло.

Той плуваше в надигащия се сладостен екстаз. Хладните пръсти по пулсиращата кожа, сякаш я разпалваха, където го погалваха. Ръката изучаваше формата, размера, предизвиквайки го да се извие като лък, да повдигне бедрата си и да се мушне твърд в шепата й.

Целувки, леки като пърхане на пеперудени криле, положени върху корема, ръцете, опънатата жила на врата, ухото му. По затворените клепачи. Върху устата. Тя дишаше в устата му. Той можеше само да обръща глава насам-натам върху възглавницата от разсъблечени дрехи и да си представя колко прекрасно би било да е в нея.

Тя го възседна, както бе направила преди, и застина така, с очи вперени в неговите.

И той се подчини. Лицето й излъчваше блаженство от тази интимна болка. Тя засия от блясъка на светлината зад нея и от огъня, пламнал за първи път вътре в нея. Отметнала глава назад, с прекрасната коса, разпиляна по раменете, гърдите и бедрата й, покрила слабините му, тя се предлагаше като някаква девствена жертва на бога на страстта.

Кръвта му закипя. Тялото му се разтресе. Въздухът в тясното помещение стана непоносимо горещ. Дробовете му се разкъсваха. Опита се да се измъкне на повърхността. Да мисли. Уви, напразно! Как да разсъждава, когато цялото му същество жадуваше да я притежава, да изпепели тялото си в нейното. Искаше да сломи нейния неукротим дух, да я направи част от себе си. Искаше да полети с нея, да й покаже колко вълшебно може да бъде.

Но тя бе тази, която го учеше. Беше лягал със стотици жени, но сега се почувства като девствен, преживявайки за пръв път възвишеността не само на тялото, но и на духа. Чудо!… Миракъл!…

Той обви ръце около нея и като притисна до смазване дребничкото й тяло към своето, се извъртя. Лежаха настрани, тя с един крак върху хълбока му, с все още съединени слабини. Всеки впил поглед в другия. Очите й бяха замъглени. Бузите й пламтяха. Малката й червена устица се разтвори и тя прошепна:

— А сега, когато мислите за водата, ще си спомняте мене. И вече няма да изпитвате страх, нали?

Той се засмя.

— Да си спомням за вас ли? Мери Майн, бих ли могъл изобщо някога да ви забравя!

Устните им се срещнаха с дива страст. Телата им се търкаляха и извиваха. Ръцете и краката им се бореха за надмощие, докато той влизаше и излизаше от нея с първичност, за която не допускаше че съществува в него.

Тя стенеше и се задъхваше. Стискаше раменете му и викаше:

— О, моля ви! Тази болка, тази болка…

— Няма болка. Има удоволствие. Само това. Продължавайте, Мери Майн. Ще ви науча как се лети.

Клейтън се събуди гол върху пода. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и неприятно пареха гърба му.

Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае къде се намира.

Отново на кораба? Дървото скърцаше и стенеше. В далечината водата съскаше и бучеше.

Бавно отвори очи. Ризата му лежеше смачкана до вратата. Бричът и ботушите бяха разхвърляни. Вратовръзката висеше на облегалката на един стол. Заприлича му на мъртъв пор. Той се обърна и седна със стон. Видя нежния женски чорап, проточен от перваза на прозореца.

— По дяволите!

Главата го цепеше. Тялото го болеше. Ухаеше на Миракъл. Усещаше го в ноздрите, по гърдите, по дланите, между краката си, в устата. По дяволите! Мери?

Тишина.

Клейтън отиде до прозореца и впери замъглен поглед в плажа долу. „ДОБРО УТРО, ВАША СВЕТЛОСТ“ беше изписано с едри букви върху пясъка. По устните му се плъзна усмивка и още веднъж спомените от нощта нахлуха. Тялото му се напрегна.