Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Получих само една изписана хартия. Как бих могла да се задоволя с нея?

— Тя ви обича достатъчно, за да ви пише…

— Но не ме обича достатъчно, за да се завърне у дома. Или да си направи труда да ми обясни къде бих могла да я намеря.

Миракъл се изправи, оставяйки писмото да полети като есенно листо към под. После отиде до прозореца и се опита да съсредоточи мислите си върху нещо различно от чувството, което стягаше гърлото й. Смрачаваше се. Селският пейзаж се обагри в студено, безцветно сиво. Светкавица проряза далечните облаци, а надигащите се ветрове заплющяха по морските вълни и ги разпениха.

— Е, добре — девойката се мъчеше да не признае болката и гнева, които я задушаваха. — Май пак ще има буря. Ще накарам Исмаил да ми доведе Хасан. Трябва да ида до фара възможно най-бързо.

— Миракъл! — Извика Джон, докато тя се отправяше към вратата. — Моля ви, момиче, не отивайте. Там няма да намерите утеха за мъката си. Оставете това окаяно място на проклетия вятър и на вълните, Мира!

Все още изправен до камината с питието в ръка, Клейтън гледаше как Миракъл излиза от стаята с гордо вирната брадичка, въпреки опитите на Хойт да я спре. Когато Джонатан я последва в коридора, Клейтън се наведе и вдигна писмото. Все още го разглеждаше внимателно, когато Хойт се върна в стаята с изпотено чело и изкривено от болка лице. Той закуцука несигурно към креслото и се отпусна в него. Скърцаше със зъби и разтриваше крака си. После започна яростно да ругае. Когато вдигна поглед към Клей, очите му потъмняха и той се сви на мястото си.

Клейтън сгъна писмото и го хвърли в огъня. Наблюдаваше как за момент то трепна от надигащата го топлина, преди да избухне в ярък пламък. Едва когато догоря, младият мъж се обърна пак към Джон.

— Кога, дявол да го вземе, възнамерявате да й признаете, че вие сте го написали? — попита с тих, но суров глас той.

— Не разбирам какво имате предвид — отряза го Джон.

— Мисля, че разбирате. Кога, по дяволите, възнамерявате да й признаете? — Гласът му беше като стомана.

Победен, Джон изпусна една въздишка и затвори очи.

— Скоро. Когато му дойде времето.

Откри я застанала на разнебитената платформа на стария фар. Бледите й ръце стискаха рушащите се перила. Бе обърнала побледнялото си лице срещу вятъра, който виеше свирепо наоколо. В стойката й имаше предизвикателство — сякаш надигащият се в гърдите й кипящ гняв можеше да се пребори с надвисналата буря.

Клейтън я повика два пъти, преди тя да обърне глава и да го види. Вятърът завърташе песъчинките и ги хвърляше право в лицето му.

Косите й се пилееха около главата и раменете. Тя се усмихна вяло и го загледа с безжизнен поглед. Каменна статуя, лишена от емоциите и щастието, които излъчваше преди малко.

Платформата под краката й се люшкаше от вятъра като лодка по вълните. Скърцаше и стенеше, ронейки мазилка по земята. Малко парче дърво се откърти, блъсна се в каменния кръст на параклиса и падна до краката на Клейтън. За пръв път и той изпита страха на Джонатан Хойт. Малко по малко старият фар се рушеше.

— Миракъл! Слизайте оттам!

— Махайте се! Не ми трябвате тук!

Приливът настъпваше. Плискаше глезените му и съскаше като змия около ботушите му. Клейтън потръпна. Стоеше вцепенен, неспособен да помръдне, очаквайки чудовището да го погълне. То не го направи. Разпиля се в студени, лепкави, настойчиви и присмехулни пръски.

Клейтън влезе в параклиса, без да се обръща назад, където морето бързаше след него и се плискаше в нозете на нарисуваната Богородица. Първото стъпало към фара вече беше залято. Насред витата стълба той се обърна, но продължи.

Накрая, стигайки върха, се облегна на стената и се опита да диша. Изтри запотеното си чело с ръкава на палтото и се зачуди дали не се задушава.

— Не ми трябвате тук! — долетя отново гласът на Миракъл.

Клейтън се опита да съсредоточи погледа си. Не беше лесно. Стаята изглеждаше оживяла от светлините и сенките. Огънят едва се разгаряше. Хвърляше жълтеникави отблясъци през прозорците към мътното море, но едва разпръсваше мрака.

Накрая намери Миракъл.

Кацнала върху широкия парапет на прозореца, с повдигнати крака, ръце, обхванали колената, и глава облегната на стената. Отблясъкът от огъня рисуваше една жълта черта върху лицето й. В очите й имаше болка.