Кэтрин Сатклифф - Чародей

Твърде късно бе за бягство. Нямаше изход.

Вятърът свистеше все по-силно. Дъждът яростно плющеше.

— Ваша Светлост — долови той гласът на Миракъл сред тътена. — Ваша Светлост, моля ви!

С усилие откъсна поглед от водата и се обърна към нея.

— Ръката ми — изрекоха устните й. — Наранявате ръката ми.

Стискаше я прекалено силно. Толкова силно, че можеше да я строши. И го съзнаваше. Можеше да падне. Можеше да се хлъзне всеки момент.

— Елате с мене. Бързо! Оттук, милорд. Внимателно. Тук. Застанете тук. Ще залостя вратата. Спокойно. Спокойно, Ваша Светлост. В безопасност сте. Изхвърлих бурята навън…

— Не, не сте — отряза той със стегнато гърло.

Притискаше тялото си към стената в сухото убежище на фара. С мъка отвори очи. Усещаше как яростно бурята удря стените на кулата.

— Бурята ли ви плаши?

— Не, водата. Проклетата вода.

Хладните й ръце обхванаха лицето му. Пръстите й отметнаха прилепналата влажна коса от челото му.

— Ш-т-т! — успокояваше го тя. — Водата не може да ви стигне тук.

Тя погали лицето, веждите, устните му. Повдигна се на пръсти и притисна буза в неговата. Ръцете му се повдигнаха. Сграбчи я силно, почти болезнено. Зарови лице в косите й и усети мирис на дъжд, розова вода и сладостна женска плът. Този аромат го опияни. Внезапно бурята престана да бъде толкова яростна и страховита, а заглъхна в монотонно шумолене, което потъна в мекотата на нежното жадуващо тяло в обятията му.

— Бях на десет — чу той собствения си глас. — С брат ми и родителите ми се връщахме от Близкия Изток. На парахода стана експлозия. Избухна пожар. Корабът се разцепи и потъна като камък. Пасажерите бяха много… А лодките — недостатъчни. Мнозина бяха обгорени от пожара. Телата на мъртвите плуваха заедно с останките от кораба. Ние, спасилите се от пожара, се бяхме заловили трескаво за някаква останка… Изминаха дни… Без храна. Без вода. Хората умираха… Тогава дойдоха акулите… Пръв загина баща ми. А после и мама… Тя бе твърде уморена, за да се бори. И сломена заради татко… Някъде през нощта, докато двамата с брат ми сме спели, тя се хлъзнала в черната вода и изчезнала. Акулите бяха навсякъде. В един момент съм загубил съзнание. Събудих се във водата. Брат ми ме викаше. Наоколо имаше само сиви тела и гръбни перки. Брат ми… скочи и заплува към мене. Точно сред проклетите акули. Риташе ужасните чудовища и през цялото време крещеше с пълен глас да не се предавам. Той ми спаси живота, Мери Майн.

Миракъл го погледна в очите.

— Няма да допусна да се удавите, сър.

Залепи срамежлива целувка върху устните му. Топлият й дъх ги сгря. Клейтън притвори очи.

— Мери… Мери… Мери… Аз… не мога. Аз не би трябвало… Аз… трябва да ви призная…

Тя пак го целуна. Повдигна ръце и отметна вратовръзката му назад. Топлият й език закачливо докосваше устните и зъбите му. Остана без дъх. Треперенето от страх и студът от мокрите дрехи се изпариха от топлината, която бликна в гърдите му и го обля целия. Зарови пръсти в косите й и отметна назад главата й. Очите на девойката се замъглиха. Червените й устни леко се разтвориха.

— Аз трябва да ви призная…

— Признайте, милорд. Признайте бързо, за да мога да ви целуна отново.

— Аз… аз ви обичам!

Една усмивка. Една сълза. Тя обви ръце около врата му, придърпа главата му и го целуна страстно. После го прегърна бурно — твърде бурно за крехкото й тяло. Той се задъха. Изпита болка.

— Треперите, сър. Все още ли се боите? Обещах ви безопасност.

Тя изхлузи сакото от раменете му и го пусна на пода. Издърпа ризата от брича му и когато тя увисна около кръста му, Миракъл пъхна под нея топлите си длани. Хлъзна ги по корема. Той трепна при предупредителния глас, който крещеше в главата му. Но след това престана да му обръща внимание.

Тя свали ризата и застана като хипнотизирана пред него.

— Вие въобще не сте като ония селяни, Ваша Светлост. Вие сте… загорял от слънцето и красив. Мисля, че никога не съм виждала нещо толкова съвършено. Лошо ли постъпвам като го казвам?

— Може би. Аз… не зная. Не знам вече нищо, Мери Майн. Ако знаех, мисля, че не бих бил тук.

Все още застанал като статуя, той я гледаше как сваля роклята си. Остана пред него гола, по чорапи, които стигаха до белите й бедра. Не можеше да откъсне поглед от мъхестото гнездо между тях. То беше копринена отсянка на медночервеното.

Миракъл пристъпи към него и спря. Набъбналите й бели гърди с щръкнали розови зърна нежно се отъркаха в неговите. Той ги обхвана с ръце и пръстите му се затвориха около твърдите кълба. Клепачите му бавно се спуснаха. Много любовници бе имал. Повечето без скрупули разкриваха прелестите си, сигурни че едно докосване, едно вкусване на тяхната плът ще го влуди от желание. А той само им се присмиваше. Често саркастичните му реплики ги срязваха, разяряваха и събуждаха у тях желанието да цапардосат високомерното му лице.