Кэтрин Сатклифф - Чародей

Какво, по дяволите, я бе накарало да си мисли, че се е влюбил в нея?

И той отново ритна вратата. И пак. И пак.

— Името му е Исмаил — обясни Миракъл, — от рода Аназех от Неджд. Като млад се е грижел за конете на владетеля си — тренирал ги е за битки и ги е пазел. Преди много години племето му е било нападнато и най-добрите кобили на господаря му били плячкосани. Според техните обичаи отвеждали коняря заедно с конете, за да бъдат те здрави и щастливи. Исмаил бил принуден да напусне племето и семейството си и да се скита като роб с похитителите си. Накрая станал собственост на руската императрица. Като рядък и благороден жест на приятелство, тя решила да даде на нашия крал един наистина царски подарък — няколко великолепни коня. Но, както вие казахте, корабът изчезнал, преди да стигне Англия. Или поне хората мислят така. Той всъщност се разби. Разби се в ей онези скали, при самия край на Рейс. По време на една страховита буря. Потъна като камък. Целият екипаж загина. Удавиха се в разпененото море или бяха размазани по скалите. Само един се спаси. — Тя замълча за момент и се загледа в птиците, които се плъзгаха по водната повърхност, гмуркаха се, а после се извисяваха към сивото небе. — Джони и аз ги погребахме в параклиса. Единственото подобаващо място, не мислите ли?

Отговор не последва и тя продължи:

— Открих Исмаил, здраво стиснал главната мачта, която все още се вижда да стърчи над морето при отлив. Конете се бяха пръснали по брега. Мокри и зъзнещи, те търпеливо чакаха водача си. Навярно още биха били там, ако не бях отишла с лодката да измъкна Исмаил. Понеже ги спасих, него и конете, и го освободих от плен, той ме прие като изпратена от Аллах, който е пожелал да стана господарка на животните. Разбира се, и негова. Нямам никакво желание да притежавам Исмаил, но не мога да го убедя в това. Както разбирате, не съм откраднала конете. Всъщност…

— Всъщност Аллах ги спусна в скута ви като дар — рече Солтърдън. — А кои сме ние, та да спорим с Аллах?

Смехът на Миракъл стресна птиците и те се разхвърчаха. Тя размаха крака. Вятърът изду кафявата й пола и разголи коленете й. Двамата с Клейтън се бяха настанили на обраслия с трева склон, вдаден навътре в морето. Клейтън бе напрегнат и тих. Нахапаната ябълка лежеше в скута й заедно с коричките хляб, които бе донесла за птиците.

Облегна се на рамото на Солтърдън и се загледа в неподвижния му профил, преди да каже:

— Можете да ме целунете, ако искате.

— Тук ли? — Той вдигна вежди и се огледа.

— Тук — тя посочи устните си. — Цяла нощ не съм мислила за нищо друго. Всички целувки ли са толкова влажни и топли? Езикът винаги ли участва? Защото тази част най-много ми харесва. Досега си мислех, че езикът се използува само за дъвчене и говорене.

— За Бога! — приглушено възкликна той и обърна лице към мразовития вятър.

Влажният въздух къдреше по момчешки косата върху челото и слепоочията му. Беше вдигнал яката на редингота си.

Тя духна в ухото му. Клейтън раздразнено изсумтя и се изправи. Камъчета и пръст полетяха към белите гребени на вълните.

— Предполагам, че една дама не би сторила такова нещо — извика тя след него, опитвайки се да заглуши смеха си.

— Не — потвърди той и продължи нататък.

Миракъл го последва с въздишка, като подтичваше, за да го настигне. Пъхна ръката си в неговата и му предложи ябълката.

— Много е сладка, Ваша Светлост. И вкусна.

— Благодаря ви, Ева. Не искам. Само защото Адам е станал жертва на този номер, не мислете, че и аз ще падна в капана.

— Само една хапка и ви оставям на мрачното настроение. Ако това е вашето желание.

— Не съм в мрачно настроение. Започвате да говорите като Бенджамин.

— Вие наистина сте в лошо настроение, макар че не мога да си обясня защо. Една хапчица, Ваша Светлост. Казват, че ябълката е чудотворна. Нектарът й носел здраве, щастие и богатство.

— Е, добре. Щом това ще ви направи щастлива — той спря и посегна към ябълката.

Тя я грабна и затанцува. Поривът на вятъра разпиля косите й. Много бавно тя повдигна ябълката към собствената си уста, отхапа и задържа хрупкавото червено-бяло късче между зъбите си.

— За Бога! — възкликна Солтърдън, докато Миракъл се приближаваше със светнали очи. — Престанете най-сетне, Миракъл! Какво ви става? Държите се като някаква… Престанете да ме гледате по тоя начин! Сок капе от устата ви! Ето, вече тече по шията ви.