Кэтрин Сатклифф - Чародей

Не беше сигурен кое го накара да дойде тук. Може би това, че е длъжен да й обясни заминаването си от Кависбрук. Несъмнено тя ще изпита облекчение. Нали и снощи бе настояла да си тръгне.

Откри отпечатъци от стъпките й. Мънички вдлъбнатини от босите й крака по пясъка. Те криволичеха нагоре-надолу по тесния плаж — сякаш е танцувала с вълните. Потърси я с поглед. Видя я. Миракъл седеше на земята, облегнала гръб на изгнилия кораб, там където той бе слязъл на острова. Изглеждаше необикновено заинтересована от единия си крак.

— Страхувам се, че съм се наранила — му съобщи тя, когато той се приближи до нея, и прегъна коляно. Вятърът си играеше с дългата й червена коса и целуваше до розово бузите й. Не вдигна поглед нагоре към него, а се съсредоточи върху кървящата рана на ходилото си.

Клейтън издърпа ленената си вратовръзка и започна да я навива стегнато около раната.

— Така става, като лудувате боса върху толкова натрошени черупки и камъчета, Мери Майн.

Миракъл не каза нищо, докато той увиваше и подгъваше краищата. Клейтън приседна на пети. Облягайки се на кораба, тя най-сетне го погледна с големите си очи дълбоки и зелени като водата зад нея.

— Звучите като баща ми. Поне така си представям, че би се изразил той, ако някога би проявил интерес към моето благополучие и би разговарял въобще с мене — тя се изсмя и навлажни с език устните си.

— Не се чувствам като твой баща.

— А като какъв се чувствате?

Той се вгледа в очите, в лицето, в устните й — червени и леко изпръхнали от студения вятър. Обсипаното й с лунички носле й придаваше вид на дяволче или на пакостливо хлапе. Имаше невинност и чувственост в начина, по който го гледаше — сякаш той бе някаква привлекателна рядкост, която тя бе намерила на любимия си пясъчен бряг.

Не съм сигурен — призна Клейтън накрая, когато бе принуден да отклони очи към двойка свирци, които пляскаха с криле над водата, търсейки храна.

— Седях тук и се опитвах да реша дали ви харесвам — призна му тя. — Предполагам, че ако ви харесвам, ще трябва да ви се доверя. А ако ви се доверя…

— Какво бихте сторили, Мери Майн?

С крайчеца на окото си я видя как накланя глава, сякаш наблюдава настойчиво профила му в очакване да я погледне отново. Но той не го направи. Най-сетне тя вдигна ръка от скута си, хвана умишлено грубо брадичката му със студените си пръсти и обърна главата му към себе си.

— Тогава вероятно бих споделяла тайните си с вас.

— Какви тайни?

— Вярвате ли в чудеса, Ваша Светлост?

Тя провлачи пръсти по бузата, после по резката на челото му, докосвайки я с невероятна нежност. В очите й се появи израз на отчаяние и вина, като че ли обвиняваше себе си за лошия му късмет.

— Вярвате ли?

— Аз… не зная. Не, предполагам, че не вярвам.

— Защо?

— Може би защото никога не съм срещал чудо.

— Вероятно просто не знаете какво да търсите.

Без предупреждение Миракъл скочи на крака и хукна към фара. Клейтън се изправи бавно. Вятърът шибаше краищата на пелерината по краката му. Наблюдаваше я как спира пред входа на старинния каменен параклис и поглежда назад.

— Хайде, елате — извика тя и изчезна вътре.

Той не помръдна. Кожата му пламтеше там, където го бе докосвала.

Водата заля ботушите му. Отърсвайки се от замайването, Клейтън последва стъпките на Миракъл нагоре по брега до зейналия отвор на параклиса. Там спря. Отвътре го лъхна застрашителна тъмнина и мирис на влага, гниещи водорасли и риба.

— Миракъл — прошепна той, — излезте, за да ви видя.

Дочу се скърцане. После се появи оскъдна светлина.

Със свещ в ръка Миракъл се обърна към Клейтън. Лицето й изглеждаше почти призрачно на мъждукащия колеблив пламък. Очите й искряха.

— На лошо е да се застоиш пред вратата на черква. — Гласът й отекваше глухо в студа. — Бог ще се усъмни в благочестието ви.

Океанът зад него се надигна и изсъска.

Клейтън внимателно пристъпи в параклиса. Погледът му се прикова в лицето на Миракъл, в нежните й очи и снизходителната усмивка. Тя вдигна ръка към него.

— Бързо! Времето ни изтича. Приливът скоро ще нахлуе вътре.

Миракъл се приближи до отсрещната стена. Сякаш не вървеше, а плуваше. Вдигнатата свещ освети вътрешността на параклиса и Клейтън разбра, че той очевидно е издълбан в камъка на Ъндърклиф. Нямаше фуги, нямаше замазка — нито следа от строеж. Само солидна скала. Все едно че влизаше в пещера.

— Никога не сте виждали нещо толкова впечатляващо, нали, Ваша Светлост?