Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Нея я няма, за бога! Как можеш да очакваш, че тя ще се върне след десет години? Чуй ме, скъпа. Погубваш живота си…

Миракъл се опита да се освободи, залитна назад и застана задъхана с ръце на кръста.

— Тя ме обича. Казва ми го в писмата си. Искаш ли да ги видиш? Тя е щастлива далеч от Кависбрук. С думите й отлитам на вълшебни пътешествия. Виждам градове от лъскав мрамор, дружелюбни хора, които приемат непознатите и не те отбягват само защото си различен. Когато стане готова, тя ще се върне. И тогава всички вие, неверници, можете да вървите по дяволите!

Миракъл хукна надолу по мрачните коридори и стръмните стълби. Когато стигна до кръглата стая, застана мирно и се опита да сподави вълнението, което я разтърсваше.

Как се осмеляваше той да съди живота й, идеала й, мечтите й? Как се осмеляваше да я кара да поставя под въпрос собствената си непоколебимост?

Тя падна на колене пред стария кожен сандък, отвори го внимателно, бавно протегна ръка към пожълтелите писма, всички с клеймо от Франция, и силно ги притисна до гърдите си.

— Колко съм глупава. Как можах толкова да се разстроя? Какво знае той за моя живот? За моите желания? За моите мечти?

Имаше още един куп писма, много по-стари, всички с клеймо от Лондон, адресирани до майка й и до нея. Те бяха престанали да идват след смъртта на баща й. Той бе умрял, след като бе паднал от кон. Спукал черепа си на камък и изгубил толкова кръв, че когато го намерили, вече било много късно. Беше й оставил хубаво наследство — достатъчно да преживее, докато навърши двадесет и пет години.

Колкото и да се опитваше, тя не можеше да си спомни лицето му. Представяше си само строгото му изражение и хладните сини очи. Бил е млад, красив и невъздържан. Обещавал на майка й всеки път, че наистина ще я отведе от Кависбрук.

Миракъл дори не можеше да си спомни лорд Кавендиш някога да се бе обръщал към нея като към дъщеря. Единственото нещо, което си спомняше, беше как изумено бе извикал, когато след едно особено продължително отсъствие, той се бе върнал в Кависбрук и бе открил, че Миракъл е станала млада дама.

— Боже господи — бе заявил той с подигравателна усмивка, — та тя по нищо не се различава от майка си.

Наивната, невинна и невежа Миракъл тогава бе грейнала в усмивка, защото си бе помислила, че надутият й баща й е направил комплимент. Все пак майка й постоянно я бе уверявала, че той много я обича. Че и двете ги обича. Все го повтарял в многото писма, които пишел от Лондон. Просто бил зает човек. И, подобно на повечето мъже, просто се затруднявал да засвидетелства лично обичта си.

Миракъл бе повярвала на тази лъжа… докато не бе открила писмата му. Майка й вече бе изоставила и нея, и Джони, и Кависбрук. Нямаше любов в тези писма. Дори веднъж не се споменаваше името на Миракъл. Бяха само кратки бележки, в които той настояваше Лорейна да престане с прищевките си… и… той да се разведе.

Миракъл със замах отвори кепенците и се обърна с лице към вятъра. От студа очите й се насълзиха. С мъка отпъди спомените. Както винаги, щеше да се съсредоточи в настоящето. Щеше да изживява всеки ден, сякаш е началото на вечността, както майка й я бе учила.

О, но понякога това бе толкова трудно…

Тя потрепери и докосна челото си с ръка. Чуваше един глас, който тихо й мълвеше: „Искаш да му повярваш. Искаш да му се довериш. Искаш да го научиш да лети.“

— Но мен ме е страх! Толкова много ме е страх.

Миракъл докосна с пръсти китката си, после бузата, там където той я бе докоснал, накрая промълви: „Ръцете му изобщо не бяха студени.“

— У верен съм, сър, че сте взели най-мъдрото решение. Много може да се говори за лоялността към собствената ни плът и кръв. В края на краищата къде бихме били ние всички без тази единствена нишка на вярност към рода ни? Но цената, която плащаме за задкулисните игри дори когато се вършат от лоялност, често е твърде висока, за да бъде толерирана от човек със съвест. О, да, сър. Колкото по-рано напуснем това ужасно старо място, толкова по-добре. Ще приготвя багажа само за час.

Клейтън стоеше пред вратата на спалнята си, слушаше и наблюдаваше как слугата пъргаво припка за вещите си. Чудеше се какво всъщност подтикваше прислужника да търчи толкова енергично — протръбеното му чувство за чест или страхът да не срещне лице в лице оня „звяр-демон“.