Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клейтън се обърна на другата страна. Покачи се на една туфа, обрасла с треви и храсти, и рязко спря. Първо закри лице с ръце, после прокара пръсти през косата си, загледа се надолу в изпотъпканата трева и дълбоко си пое дъх.

След това бавно се обърна с лице към слънцето, примижа на непоносимата светлина и закри с ръка очите си. Едва тогава внимателно се приближи до пропастта и погледна отново плажа.

Морето се вълнуваше, пенеше и съскаше. Чайки и гларуси се спускаха до повърхността му. Ангелът и еднорогът бяха изчезнали.

— Можеш ли да си представиш, Бенджамин, че много скоро човек сигурно ще започне да плава под водата? И ще пътуваме от континент до континент с подводен съд?

— Това са глупости, госпожице. Ако Бог е възнамерявал да кара човек да плува под вода, то тогава да ни е дарил с хриле.

— Но представи си само какво би било! Сигурно знаеш, че през 1775 година Дейвид Бушнел пише, че почти е успял в опита си да произведе идеалния подводен плавателен съд. През 1785 година обаче Робърт Фултън задълбочава изследванията на Бушнел и дори самият Наполеон го кани във Франция с надеждата той да му построи няколко подводни бойни кораба за военни цели.

— Боже господи — промълви прислужникът. — Направо тръпки ме побиват, като си представя последствията от подобна машина. По тая логика след време човек ще тръгне и да лети.

— И предполагам, че ако Бог е искал да летим…

— … е щял да ни даде криле, миледи.

Миракъл наблюдаваше как прислужникът полага всички усилия да почисти калта и тревата от дрехите на Солтърдън. За миг тя се почувства напълно изцедена, неспособна да води дори безобидни разговори, които вероятно щяха да успокоят загрижеността на Бенджамин за господаря му.

Миракъл внимателно постави мократа кърпа върху челото на Солтърдън и позволи на пръстите си колебливо да си поиграят с бретона тъмна коса, която падаше по челото му. Тя не знаеше дали иска да си признае безпокойството, което бе изпитала, когато той до полунощ не се бе върнал от Найтън. Иначе през цялото си пътуване от кръчмата до замъка бе фучала и бесняла, разгневена от арогантността и способността му да й нарушава емоционалното равновесие. Бе му заповядала да се маха, да напусне Кависбрук. И наистина го искаше… тогава. Сега обаче…

Направо не беше за вярване как само преди няколко дни тя щеше с радост да го изпрати и да изхвърли вещите му направо в калта.

Не трябваше обаче така да си тръгва от кръчмата и да го оставя сам да се прибира в замъка. Околностите не бяха толкова идилични. Имаше селяни, които гледаха на всички от Кависбрук като на някакви особняци, ако не й като на пряка заплаха. Освен това, разбира се, канарите винаги представляваха опасност — човек винаги можеше да се подхлъзне и да падне. Само преди няколко месеца цял къс се бе откъртил и погребал семейство, което решило да си поиграе там на слънце.

Клепачите му потрепнаха.

— Събужда се — тихо извика тя. Бенджамин, който не можеше да си намери място, откакто се беше прибрал с господаря си в безсъзнание в една каруца, веднага притича.

— Спокойно, спокойно, сър. За нула време ще се оправите. Опитайте се да дишате дълбоко. Да. Точно така. Вдишвайте и издишвайте. За бога, знаех си, че не трябва да ви позволявам да ходите сам в Найтън. В мига, в който си помислих, че нещо може да не е наред, трябваше да дойда да ви потърся. Сър, кой ви причини това?

Устните му се задвижиха.

Миракъл и Бен зачакаха да проговори.

— Няма значение — най-после каза Солтърдън и отново затвори очи.

Миракъл се облегна на стола и внимателно се вгледа в лицето му.

— Огънят ще угасне, Бенджамин. Ще донесеш ли още дърва?

— Веднага, госпожице.

Тя изчака прислужникът да излезе, седна в един голям и удобен фотьойл и продължи внимателно да наблюдава своя пациент, както бе правила през последния час, докато той все още спеше. Забеляза, че чертите на изсеченото му сякаш с длето лице, които обикновено бяха толкова сурови, сега бяха посмекчени и не бяха цинични. Въпреки това обаче излъчваше нещо безмилостно, което бе характерно за мъжете от неговата класа.

Най-после той отвори очи и се загледа в тавана.

— Сънувах, че летя — каза най-после.

Миракъл се усмихна, макар и неохотно, после се надвеси напред, подпря се на лакти на коленете си и хвана брадичката си в ръце.

— Къде летеше?

— Над морето. Усещах вятъра и слънцето. Искаше ми се да се издигна още по-високо, но ме беше страх.

— От какво ви беше страх, Ваша милост?