Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Клейтън, скъпи, скачай! Клейтън, скачай!

Толкова много тела! Те се мятаха и падаха във водата, пищяха и горяха, давеха се, молеха и умираха.

Невъзможно беше отново да е станал на десет години!

Зеленосини очи, които радостно проблясваха. Меки червени устни, които бяха винаги готови да се усмихнат. Наивно изкусителна, способна да съблазни и светец, а да не говорим за лорд, който просто се опитва да помогне на брат си. О, не! Няма да се привързва към нея! Той е тук по работа, а тя скоро ще му стане снаха.

Тя беше луда. Със сигурност. Кой, по дяволите, чакаше десет години да се завърне любим човек?

Дали наистина проклетите прасета не реагираха на имената си?

Той поемаше отговорността само дотук. Какво като брат му му беше спасил живота?

Защо, по дяволите, беше похарчил цяло състояние за ризи, които можеше да купи много по-евтино от шивача си в Лондон?

Защо се бе изправил срещу цяла тълпа грубияни, за да спасява репутацията на момичето?

— Не го удряй пак, Пит!

— Не го убивай. Просто му вземи проклетия портфейл и да се махаме.

— Ще му дам да се разбере! На такива като него мястото им не е тук!

— Ш-шт!

— Казах ти, че не трябваше да идваме тук. Прекалено е близо до проклетия замък. Знаеш какво казват за…

— Ш-шт! К’во е това?

— Боже, не мога да повярвам на очите си. Мъртви сме, Пит. Мъртви сме!

Клейтън се изправи на колене и с мъка отвори очи. Мракът вече не беше толкова непрогледен. Вече се зазоряваше. Той изскърца със зъби и бавно се изправи, изпъна се, отново за миг затвори очи, защото му се зави свят.

Несъмнено имаше кошмари от грога и медовината. Съвестта му непрестанно го гризеше, откакто плати на съдържателя на странноприемницата за стая, която почти не бе използвал. Не му даваше покой и проклетият му избухлив нрав. Беше позволил на буйния си характер да го завладее, без изобщо да се замисли как всичко това щеше да й се отрази. Защо просто не се бе изнизал от кръчмата, без изобщо да й дава да разбере, че бе забелязал. Тогава и двамата щяха да се преструват, че не е имало никаква свада, че той никога дори не е стъпвал там.

А всичко останало? Дали не си го беше въобразил? Силуетите, които се бяха появили незнайно откъде, призрачните им изражения, тичането им, заглушено от целия този трясък и гръм на… на какво?

В мрака се бе появило същество без лице — само очи, тяло, развята роба и огън, който бълваше от едната му ръка, докато то препускаше в нощта и… Какво? Говореше на някакъв неразбираем език.

Боже! Точно както го описа Бенджамин!

Клейтън се огледа, без да успее да види нищо, освен гъста мъгла. Някъде там бушуваше океанът. Звукът сякаш го заливаше и давеше. Той преглътна. Кога, по дяволите, бе паднала тази мъгла? Колко дълго беше лежал на това място в безсъзнание и целият в кръв?

Водата можеше да е навсякъде. Един погрешен ход и политаше от канарата. Така му се падаше, може би.

Сърцето го болеше. Ако оцелееше и се завърнеше в Кависбрук, веднага щеше да нареди на Бенджамин да опакова багажа. Щеше да се сбогува със странните си домакини, щеше да се върне в Лондон и да уведоми брат си, че ще трябва сам да продължи с нечистите си дела.

Самият той не искаше момичето. Изобщо не искаше да има нищо общо с нея. Не и ако мислеше за собственото си добро.

Лек ветрец го лъхна по бузите. Последва още един порив. След това мъглата бавно започна да се вдига. Лъч светлина проникна през облаците и ги разсея с топлината си. Малко по малко светът се разкри пред погледа му. Клейтън разбра, че е застанал на издатината на някаква пропаст на около петнадесетина метра от осеяна с раковини ивица пясък.

Пред него се простираше океанът, блестящ и бял, и отразяваше кървавочервеното слънце, което се бе търкулнало на хоризонта и озаряваше небето с пурпурно и жълто. На плажа, току-що изплувал от мъглата, стоеше…

Той затвори очи. Остана така, докато в слепоочията му не запулсира болка.

Пак този грог! Явно не можеше да го пие! Бавно отвори очи и… занемя.

Снежнобялото животно се бе изправило на двата си крака точно край плискащата се вода. На гърба на звяра имаше жена. Красива. С развята от вятъра огненочервена коса. С грейнало и румено като слънце лице. Зашеметяваща. Същински ангел! Нямаше човешко същество, толкова блестящо, свободно и красиво. Дългите й бели крака, които прозираха през оскъдното й облекло, здраво се притискаха към гърба на животното, което плавно се носеше по вълните. Нямаше юзди. Държеше се за сивата грива, сякаш жената и огненият жребец се бяха слели в едно. Танцуваха на някаква вълшебна музика, която само те чуваха. Драконът… еднорогът… митичният Пегас подскачаше на място, а лъскавите му копита блестяха като златни на слънцето.