Кэтрин Сатклифф - Чародей

Споменът за нея обаче не го накара да се усмихне, нито го заля с желание. Усети единствено раздразнение и отвращение, защото тя бе правила същото с повечето негови приятели.

Непрекъснато се връщаше към Миракъл. Колкото и абсурдно да беше, продължаваше да крои планове да я спечели… за брат си, разбира се. Тя искаше уважение, разбиране и топлота. И любов.

По дяволите, какво само му минаваше през главата?

След като цял час снова насам-натам из стаята и не се почувства по-малко пиян, Клейтън се върна в „Хрътката и заекът“, поръча си още ейл и се заслуша в пиянските разговори наоколо. Посетителите бяха предимно фермери, с червендалести лица и яко телосложение, които явно след тежкия ден на полето си пълнеха корема със зеле с агнешко, което жените им готвеха, а после търсеха компания в кръчмата. Имаше и много моряци, чиито похотливи погледи изпиваха щедро надареното девойче, което разнасяше хляб и сирене по масите.

Групичката до него обаче очевидно беше от вътрешността на острова. Тези мъже имаха вид на заможни. Чудесно скроените им палта говореха за богатство. Жените им, насъбрани като квачки в единия ъгъл, до една бяха нагласени в муселинени рокли с висока талия, които сега бяха на мода в Европа, а косите им падаха по раменете на пищни къдрици. Те клюкарстваха и от време на време поглеждаха към съпрузите си, заобиколили поизкаляното момче, на което като че ли вече започваше да му се нрави идеята, че е център на вниманието им.

— Казвам ти — заяви то. — Там горе са луди. Някой ми каза, че видял момичето да пее на луната.

Мъжете се засмяха и закоментираха. Един як и побелял здравеняк с голям нос и уста подхвърли монета на разказвача с думите:

— Не спирай! Разкажи ни още.

— Добре! — Момчето изпъчи слабите си гърди. — Някои казват, че лейди Лорейна се самоубила.

Клейтън се загледа в халбата си. Не беше забелязал, че отдавна я е пресушил и кръчмарят я е заменил с нова. Започна да му прилошава. Искаше му се здраво да удари с юмрук надутото магаре, но въпреки това през последните петнадесет минути и той с интерес слушаше идиотските му истории подобно на джентълмените-простаци, които го подкупваха с пари и бира.

— Лейди Лорейна Кавендиш била най-красивата жена в Англия според някои. И най-шавливата — добави той и се подсмихна, което накара публиката му да избухне в смях. — Наистина си падала по мъжете. Имала навика да броди нощем насам. Точно там седяла, ей в онзи ъгъл… — Момчето посочи към масата в тъмния ъгъл, където някой седеше в мрака с гръб към тълпата. Клейтън едва успя да различи силуета.

— Позволявала на моряците да й купуват питиета до малките часове — продължи момчето, — а после се преструвала на безпомощна и молела обожателя си да я изпрати до вкъщи, ако разбирате какво искам да ви кажа. Беше много красива, с коса огненочервена като изгрева, която падаше до кръста й. Изобщо жена, която никой мъж не би си и помислил да отхвърли заради друга. Но не и оня млад самец Кавендиш. Молеше го да я отведе оттук, но той и дума не даваше да става. И затова се самоуби. Хвърли се от площадката на фара върху скалите и изостави малката си дъщеря. Тя израсна луда като нея. Все още си живее там в оная мухлясала съборетина. Хората се кълнат, че Лорейна витае там нощем. Аз самият съм я виждал.

— Не може да бъде!

— Да не очакваш да ти повярваме…

— Вярвайте, ако искате! Но ви казвам, когато призори има такава мъгла, че с нож да я режеш, тя изплува от подножието на канарата, яхнала еднорог.

— Еднорог!

— Еднорог — бяло летящо чудовище, от устата му излиза огън и дим, а очите му са като пламнала жарава. Върху него е Лорейна с червената си коса, която се развява зад нея като копринено адско знаме. Някои разправят, че се носи по вълни и канари и чака мъжът й да се върне и…

Клейтън откъсна поглед от самотната фигура в ъгъла.

— Ти наистина ли вярваш на тия глупости? — попита той. Гласът му прокънтя в настъпилата тишина. Разказвачът се огледа и тромаво се заопитва да се изправи.

— Ти пък за кого се мислиш, по дяволите? — завадено попита момчето. — И какво ти разбира главата от това, мътните да те вземат?

— Достатъчно, за да разбера, че разправяш…

— Можеш да питаш всеки в Найтън. Ние сме я виждали, а веднъж щом я видиш, животът ти вече не е същият. Нали така, Хари?

Кръчмарят, който тъкмо чистеше наплютия тезгях, замълча и кимна, като дори не си даде труда да вдигне поглед.

— Да, виждали сме я — изръмжа той. — Някои от нас от опасно близо. — Той намигна и хвърли един поглед на момчето в дъното на стаята, обвито от облак дим. Без да обръща внимание на баща си, момчето продължи да си събира празните халби от масите, а после бързо-бързо се шмугна някъде.