Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клейтън се приближи до тезгяха, изпи халбата си топъл ейл и се заоглежда.

Според неговите връстници той бе прекалено чувствителен, приемаше живота прекалено сериозно, беше се потопил в скуката постоянно да е най-добър. Това неимоверно отегчаваше приятелите му, като се има предвид че херцогинята щеше да го обсипе със злато, стига той да го пожелаеше, и то само защото бе успял да запази името си неопетнено от скандал.

Сега Клейтън си стоеше и бавно, но сигурно се напиваше, докато си спомняше последните няколко дни, прекарани в замъка Кависбрук с шантавата дама, която общуваше с прасета. И гълъби. И чайки. Жена, за която основното изискване за съпруг бе той да може да лети.

Тя не искаше съпруг, който да се слави с похожденията си, както херцог Солтърдън.

Тя не искаше да живее в свят, в който се очакваше и се изискваше да се подчинява на стриктните правила за благоприличие. Само да я видеше, че разговаря с прасета, обществото щеше да загърби красивата й…

О, да, тя определено беше красива! По свой собствен начин… Упорита, инат, твърдо решена да не се подчинява на общоприетото.

Херцог Солтърдън щеше да се ожени за Миракъл, да спи с нея, да я храни, а после да я затвори в някое провинциално имение, където да погуби остатъка от живота си в самота и скука. Нямаше да има събирания на чай, нямаше да има соарета, никой нямаше да я посещава. Лейди Солтърдън нямаше да съществува… дори и за разпътния си съпруг.

И дума не можеше да става, размишляваше Клейтън, докато поглъщаше поредната чаша ейл. Веднага трябваше да се върне в Кависбрук, да си прибере багажа и прислужника, да се сбогува с лейди Миракъл Кавендиш и мухлясалия й стар замък и да се върне у дома в Бейсингстоук. Да заживее собствения си живот и да остави Трей да затъне като камък в собствената си кал от дългове. Точно това щеше да направи… след още един ейл.

Пи, докато слънцето не се показа над реката. После подхвърли няколко монети на тезгяха и излезе от кръчмата. Застана на пронизващия вятър с надеждата свежият въздух да проясни съзнанието му.

Слезе в селото. Все още не беше подготвен да се завърне в Кависбрук. Прекалено много ейл… Сякаш полудяваше, когато попрекалеше с пиенето, затова и рядко го правеше.

Дълго време гледа витрината на някакъв магазин, без всъщност нищо да вижда. Разкъсваше се между желанието да помогне на брат си и да се погрижи за щастието на човек, когато едва познаваше… Непозната с красиво лице… Наивно младо момиче, което вярва в чудеса…

— Хей, ти! — извика някой и Клейтън се върна в реалността. Загледа се в човека от магазина, който тропаше с ръка по прозореца и показваше пожълтелите си зъби в усмивка. — Имам най-хубавите дрехи, които могат да се намерят извън Лондон, сър. Влезте, ако обичате, и се обзалагам, че ще се върнете вкъщи наперен като паун.

Клейтън се загледа в него през изпръсканото с кал стъкло. Ръцете и лицето му вече се вкочанясваха от студ.

Съдържателят на магазина се приближи до вратата и широко я разтвори. Звъннаха множество звънчета. Клейтън влезе.

— Добре дошъл! — поздрави Търнър и посочи с ръка към безразборната си колекция от облекла. По лицето му се разля усмивка на нетърпеливо очакване. Явно премисляше колко ли е дебел портфейлът на Клейтън.

— Познавам по хубавата кройка на палтото ви, че сте виден и мъдър джентълмен.

Клейтън се огледа из малкия и разхвърлян магазин, забеляза колекцията от копринени дамски бонета, двата манекена с мъжки костюми и рафтовете с мъжки ризи, елеци и шапки. Погледът му обаче се върна на ризите.

Търнър грейна.

— Виждам, че забелязахте ризите ми. Умен мъж сте. Усещате доброто качество. — Той хвана Клейтън за ръката и го поведе към рафта. После го загледа със замечтан поглед, усмихна се, грабна една риза и му я поднесе със замах: — Нали ще се съгласите, че са малко ризите с такова качество. Пипнете плата. Индийски памук, сър. Фин и издръжлив. А вижте шевовете. — Той силно дръпна ризата. — С години ще издържат, сър.

— От къде ги набавяш?

Магазинерът се огледа наоколо, за да произведе по-голямо впечатление, после самодоволно се усмихна.

— Купувате си от тези ризи, сър, и казвате на приятелите си у дома, че сте купили плода на труда на безумните. Нощем будува в кулата, преде памук и после…

— Сигурно й отнема часове — отбеляза Клейтън.

— Дни!

— Колко ще ми струва?

— Една лира.

— Боже мили, та аз не плащам толкова и на Флийт Стрийт. Това си е пладнешки обир.