Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Защото не идва, когато викам Самюел, разбира се.

— Боже господи — възкликна Бенджамин и ококорено се загледа в негова милост. — Шокиращо! Страшно! Няма ли да е ужасяващо да открием, че горките животни са достатъчно интелигентни нас да ядат само ако са имали късмета да се родят с ръце вместо с копита? Вече няма да мога да погледна прасе, без да си представям как ме пекат на шиш.

Миракъл се засмя.

— А като си говорим за имена… — тя любопитно изгледа херцога, — защо Бен те нарече Бейсингстоук?

И господарят, и слугата се вторачиха в нея. После се спогледаха.

— Той работеше за брат ми… в Бейсингстоук… — обясни Солтърдън.

— С години! — намеси се Бен.

— Старите навици, както знаеш, много трудно се забравят — заяви Солтърдън и кимна на прислужника.

— Много — потвърди Бен.

Миракъл хвърли влажната кърпа в умивалника и се хвана за работа. Останалата част от утрото щеше да прекара в печене на хляба за следващите три дни. Ето защо огънят вътре трябваше да се поддържа.

Тя излезе навън, където вече се бе съмнало, но бе студено, сиво и мъгливо. Хвърли един поглед наоколо и се наслади на вълнистите зелени пасища и далечни гори, които изглеждаха бледи и призрачни. В простора хвърчаха черно-бели чайки, които бяха толкова контрастни, колкото зелените поля и бурното море. Контрастни бяха и чувствата, които изпитваше към госта си — едновременно разочарование и любопитство. Усилено се опитваше да намери обяснение за това интересно развитие на събитията.

В този момент нейният приятел и спътник Джони Хойт седеше на масата и разговаряше с херцога, сякаш бе млекарят, дошъл да размени по някоя клюка. Херцогът си хапваше от кашата й и пийваше кафе, като че ли най-естественото нещо на света бе да е на една трапеза с пазач на фар и прислужник.

По време на предишното си посещение Негова милост бе поискал еленско, яребица и раци. Беше отказал на поканата й да отиде при тях на кухненската маса. Той и приятелите му вечеряха в салона и се оплакваха, че няма нито порто, нито мадейра, за да полеят „селската си гозба“.

Миракъл дълго се разхожда в градината, провира се през плетовете и каменните стени, а мисълта й все се връщаше на предишната нощ и на миговете, когато бе лежала сгушена в обятията на Солтърдън пред огъня. Само веднъж бе заставала толкова близо до мъж. Тогава се бяха притиснали под скалния заслон, за да не ги намокри дъждът. Това беше преди половин година и тя не го бе виждала отново.

Джо Кобет обаче не приличаше на Солтърдън нито по лице, нито по фигура, нито по мирис. Бе циганин. Гърдите и ръцете му бяха като камък. Миришеше на камък, кожа и сандалово дърво.

— Не ти вярвам — Дочу тя зад себе си. Беше неговият глас. Сърцето й подскочи. Рязко се обърна, при което полата й се завъртя, а подпалките за пещта, които носеше в торба на гърба си, се свлякоха надолу по ръцете й.

Солтърдън се спря на пътеката в цялото си величие — беше облечен в зелен вълнен двуреден редингот, който беше разкопчан и под него се виждаше раираният му елек в зелено и жълто, както и финият му панталон и лъснатите ботуши. Несъмнено Бенджамин здраво се беше потрудил. Тя си представи как херцогът отвисоко наблюдава усилията на прислужника си. Опита се да си поеме въздух и да измисли да каже нещо.

— Не ти вярвам — повтори той много тържествено.

— За какво? И защо все ме преследваш?

— За прасетата. И не те преследвам. Два пъти те извиках. Очевидно — примигна той бавно и сви рамене, — си била заета със собствените си мисли. Винаги ли си толкова умислена, госпожице Кавендиш, или нещо те тревожи? А може би просто ти харесва да си мечтаеш?…

Тя не отговори. Обърна се и се запъти към курника, където кудкудякането означаваше, че вече има сутрешни яйца.

Солтърдън наблюдаваше как тя сваля няколко кокошки и цялото пространство се изпълва с крякане и пера. Миракъл вдигна престилката си, за да може в нея да събере яйцата — кафяви, на точици и няколко бели.

— Я ми кажи — продължи херцогът, когато тя излезе от кокошарника, — защо го правиш?

— Да събирам яйцата ли? — развеселено отвърна Миракъл и го погледна през рамо.

— Ризите. — Той извади едно перце от косата й и започна да си го върти из пръстите. — Защо се криеш там горе и ги шиеш?

— Да не би да си го съобщил и на Джонатан?

Клейтън сви вежди и отметна глава.

— Не сметнах за нужно.

Миракъл срещна погледа му. Той я наблюдаваше проницателно с тъмните си очи. Силата на погледа му проникваше в нея като слънчева топлина.