Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Млъкни! — изръмжа Клейтън.

— Да, сър.

От тона ти подразбирам, че не го одобряваш.

— Не аз съм човекът, който одобрява, сър.

— По дяволите, Бен, през последните двадесет години си ми като баща, така че престани да ми се държиш като прислужник! — Клейтън обърна глава и ядосано погледна в очите Бенджамин. — Какво ти е мнението за момичето?

— Мисля, че е доста…

— Харесва ли ти?

— Да, харесва ми.

— Мислиш ли, че ще е щастлива, ако се омъжи за брат ми?

По лицето на Бенджамин се изписа загриженост.

— Не си прави труда да ми отговаряш. И двамата знаем, че не съществува жена, която да издържи дълго на своенравното му поведение. Особено пък тя, която определено не проявява интерес към него. И май никога не е проявявала.

— Така ли? А какъв човек би търпяла тогава? — попита Бенджамин и си наля чаша чай.

— Монах. Или светец.

— Това описание едва ли подхожда на брат ти… нито на теб, ако трябва да сме точни.

Клейтън се отпусна назад във фотьойла си и протегна крака към огъня. Отново си я представи как храни гладните птици, застанала на шеметната издатина, а от лицето й струи светлина.

— Тя иска съпруг, който да може да лети, Бенджамин. Как предлагаш да се справя с това?

Бенджамин отпи от чая замислено.

— Прекарах доста време с господин Хойт, докато ти се катериш по канарите и грабиш гнездата на птиците. Доколкото разбирам, лейди Лорейна е била изоставена тук само дни след сватбата си с покойния вече лорд Кавендиш. Той се връщал в замъка само два пъти годишно и всеки път обещавал на младата си съпруга, че ще я вземе със себе си в Англия. Така и не изпълнил обещанието си. До нощта, в която целунала дъщеря си за сбогом и изчезнала, тя никога не била напускала острова. Цели десет години лейди Кавендиш прекарала времето си на това ужасно място. От фара наблюдавала и чакала мъжът й да се завърне.

— Копеле! — изсъска Клейтън на себе си.

— Точно така — съгласи се Бен и остави чашата си. — Ти обаче ще обречеш момичето на същата съдба. Можеш да ме поглеждаш гневно, но не можеш да го отречеш. Брат ти иска да се ожени за нея само за да достави удоволствие на баба ти. После ще я погребе в някое отдалечено провинциално имение…

— Ти се самозабравяш… — озъби се Клейтън.

— Винаги можеш да я оставиш тук, сър — отвърна Бенджамин с по-тих глас, а после се облегна на стола. — Върни се в Лондон. Обясни на брат си, че момичето не ще и да чува за него. Кажи му, че е вече омъжена… Като се позамисли човек, обаче, това не е честно…

— А аз не съм нечестен мъж, нали, Бенджамин?

Слугата изпъна рамене и гордо отвърна:

— Да, сър. — Последва миг мълчание. После попита: — Това ли е всичко, милорд?

Клейтън допи горещия чай и затвори очи.

— Да — отговори той с дрезгав глас, а когато Бенджамин се запъти към вратата добави: — И между другото, не ме наричай Бейсингстоук пред момичето. Не забравяй кой съм и какво правя тук — спечелвам сърцето й за брат ми.

— Много добре, сър. — Бенджамин се приближи до вратата и се спря. Втренчено изгледа Клейтън за миг, преди да изрече: — Предлагам и вие да направите същото, сър. Лека нощ.

— Лека нощ — прошепна Клейтън и потъна във фотьойла.

Миракъл постави паница с гореща каша пред Джонатан Хойт, а след това и чинийка с кифлички. Масата, столовете, дамаджаните и металните съдове вече триста години служеха в кухнята на замъка Кависбрук.

— Все се тревожи — отбеляза Джони, докато разглеждаше с известно разочарование гъстата каша. Дори примижа с едното око, за да може по-добре да разгледа състава й — пшеница, плодове, пенеста сметана и парченце масло. — От дете си е такава, все се тревожи като някоя квачка. Казвал съм й сто пъти — идва време, когато невежите хорица трябва да се погрижат сами за себе си. Ако проклетите глупаци нямат акъл да се доберат до пристанище в такава буря, те заслужават да бъдат изхвърлени на канарата.