Кэтрин Сатклифф - Чародей

Искаше му се да пийне нещо — нещо силно. За предпочитане бренди. В своето почти нелегално претърсване на помещенията Бенджамин бе успял да открие единствено нещо, което малко наподобяваше грог, и това не бе изненадало Клейтън, като се има предвид лекцията, която Миракъл му бе изнесла. Трепереше от студ. Дори тежката вълнена наметка, с която се бе загърнал, не го стопляше. Челюстите го боляха от това, че ги стискаше, за да не позволи на зъбите си да затракат. Пръстите на краката му бяха изтръпнали, а ушите му горяха.

Пред него, на една маса, цялата отрупана с грижливо сгънати купчини бели ленени ризи, лейди Миракъл Кавендиш спеше с глава, подпряна на няколко полуготови дрехи. Косата й наподобяваше лъскава мед на оскъдната светлина на газената лампа.

Клейтън почти бе замръзнал, докато я наблюдаваше как спи, все още притиснала между пръстите си иглата и конеца. Какво правеше тук, скрита на върха на старата бойница, далеч от малкото удобства, които по-ниските стаи в замъка можеха да й предложат?

Изглеждаше му толкова дребна. Несъмнено бе красива млада жена с черти, които нямаше лесно да бъдат изтрити от времето. Тя, разбира се, не бе като повечето фатални жени от обществото, погълнати от модата, чиито фигури натежаваха още след първата година от брака им, а след първото дете вече безцеремонно се разплуваха.

Миракъл щеше да бъде различна.

Той си я представяше стройна и здрава, с поруменели от вятъра бузи и ярки синьозелени очи, дори и след като роди половин дузина изумително красиви деца — всичките досущ като нея.

До това нямаше да се стигне, разбира се. Как можа да забрави? Херцог Солтърдън се интересуваше само от едно дете — момче. Плодът, който ще превърне Трей Хоторн, първороден син на стария херцог Солтърдън, в един от най-богатите мъже в Англия.

Вятърът забрули по кепенците на кулата. Отекна гръм. Бурята забушува около замъка. Светкавици като огнени копия се мятаха в небето. Миракъл се размърда и сънено отвори натежалите си клепачи. Дълго остана така, с глава върху мекия бял лен, докато осъзнае къде се намира. После го забеляза. Скочи с широко отворени очи, а гърдите й бързо се вдигаха и спускаха.

— Какво правиш тук? — задъхано попита тя.

— Наблюдавам те.

— Как откри тази стая?

— Не можах да заспя…

— И затова нарушаваш спокойствието на домакинята си и влизаш където си поискаш. Типично за теб. Кажи ми къде ходи и какво откри. Признай си, сър! Какво откри?

— Стаи. Празни. Без виещи призраци. Защо? Да не би да криеш нещо тук, лейди Кавендиш? Нещо, което не искаш светът да види?

Кулата затрепери. Лампата върху масата хвърляше мъжделива светлина по голите каменни стени.

Миракъл се намръщи. Изведнъж цялата се превърна в загриженост, защото осъзна бурята. Скочи от стола и бързо се приближи до прозореца. Отвори широко кепенците и тихичко заплака, докато смразяващият вятър и дъжд я обливаха цялата.

— Проклета глупачка! Какво ли съм си мислила? — извика тя в мрака.

С три големи крачки Клейтън стигна прозореца и сграбчи рамката. Миракъл го хвана за ръката с учудваща сила и го отблъсна. Облегна се на перваза, така че лицето и раменете й скоро бяха целите облени от ледения потоп, и продължи да повтаря: „Какво ли съм си мислила?“

Със сила Клейтън застана между нея и прозореца, присви очи и стаи дъх, когато пое цялата мощ на вятъра и дъжда. Сграбчи кепенците, миг се бори с тях и най-накрая с трясък ги блъсна.

— За бога! — процеди той през зъби и се обърна към нея. Тя стоеше с ръце, притиснати до гърдите. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Какво, по дяволите, смяташ, че правиш? Ще се убиеш!

Клейтън бързо си свали наметалото и се опита да я наметне. Тя също толкова бързо се отдръпна. Трескаво оглеждаше стаята.

— Аз трябва да съм там — във фара. Как можах да го направя? Как можах да заспя?

Миракъл се завзира в натрупаните дрехи, сякаш те можеха да й дадат отговор.

— Моля те — тихо каза Клейтън и предпазливо пристъпи към нея с наметката. — Трепериш!

— Не! — изкрещя тя с широко отворени очи и почервенели от гняв бузи. — Да не би да си мислиш, че не знам какво правиш? Хич не ти пука дали треперя. Ти просто искаш нещо от мен — точно както всички останали като теб — богаташите, които се отбиват на този остров, целите наконтени и с кесии, пълни с пари. Гледате ни под лупа. Като нещо екзотично. Споделяте помежду си колко е жалко, че хората от острова живеят толкова примитивно и в такова невежество. Идвате обаче при нас, за да купувате стоките ни — нашите овце, които са най-хубавите в Англия, нашите крави, нашата пшеница, дантелите ни, копчетата, ръкавиците. И всичко на нищожна цена. После се хвалите в Лондон как сте ни надхитрили. А сега поради някаква незнайна причина ти си дошъл тук и искаш мен, но нека да ви уведомя, Ваша милост, че цената, която някой ще трябва да плати за сърцето ми далеч надхвърля всички ваши очаквания.