Кэтрин Сатклифф - Чародей

— И каква е цената, миледи? Аз съм много богат човек, успокойте се, почти няма нещо, което да не мога да си позволя.

— Любов — каза тя и вирна брадичката си с блеснали очи. — Нито повече, нито по-малко, сър.

Отново изтрещя гръмотевица. От тавана се посипа хоросан. Миракъл избяга. Клейтън хукна след нея, но се забави, защото не познаваше тесните и вити каменни стълбища, които сега бяха съвсем обгърнати в мрак, защото оскъдните свещи бяха догорели.

Бе тръгнала към фара. Нямаше нужда от гледачка, за да му го каже. Инстинктът му подсказа, че ще избере най-краткия път — проклетата тясна и криволичеща ивица от пясък и камъни, която толкова опасно се виеше на сто и петдесет метра над морето. Само едно подхлъзване в калта и…

Клейтън изскочи през вратата, през която бе минала и тя преди него, и се спря объркан пред мрака и дъжда. Задъхваше се. Беше замаян от светкавиците — огромни ивици бяло, жълто и синьо, които танцуваха около извисяващите се бойници и крепостни стени.

— Миракъл! — извика името й отново и отново. После с мъка накара краката си да тръгнат, тихичко проклинаше първо брат си, после нея, после себе си, и накрая проклетата си слабост.

Тя вървеше по пътеката пред него като привидение, което в един миг се виждаше, а после изчезваше. Клейтън се подхлъзна и спря на върха. Помъчи се да улови силуета й през мрака и дъжда. Стомахът му се бе свил. Краката му се бяха вкочанили. Сърцето му сякаш бе заседнало в гърлото и не можеше да преглъща.

— Миракъл! — изкрещя той отново и чу как думите му се давят в пороя.

Далече, далече под себе си чуваше как шуми и бушува водата подобно на страховито чудовище. Когато отново проблесна светкавица, той зърна на пътеката Миракъл — бе паднала и се бе хванала за една туфа трева. Гледаше го, а в големите й стъклени очи се четеше страх.

Клейтън сви юмруци. Направи една крачка. После още една. Ботушите му затъваха в калта, а виещият вятър го биеше по раменете и го тласкаше напред към бездънната пропаст.

Най-после успя да я стигне. Подпря се на стената, вкопчи хлъзгавите си пръсти в калните й китки и я изправи на крака. Миракъл падна на гърдите му и се вкопчи в него. Дребното й тяло се разтърсваше в конвулсии. После отново колебливо тръгна надолу по пътеката. Клейтън я хвана, завъртя я и я разтърси, като крещеше в дъжда:

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш?

— Трябва да вървя! Там долу може да има кораби, които да зависят от мен!

— Чуй ме. Сега е прилив, Миракъл. Невъзможно е да стигнеш до фара…

— Има лодка…

— По дяволите, девойче! Чуй вятъра. Чуй вълните. И десет секунди няма да се задържиш в лодка в това време. По дяволите, аз няма да ти го позволя!

С тези думи той рязко свали наметалото си и й го наметна, загърна я като пашкул и я гушна в обятията си. После с мъка си запробива път в калта и дъжда, воден в мрака от мъждивата светлинка, която идваше от един самотен прозорец в кулата.

След като отвори вратата с ритник, Клейтън бавно закрачи из лабиринта от коридори с Миракъл на ръце. От дрехите им се стичаше вода. Появи се Бенджамин.

— Бейсингстоук! — ахна той.

— Гореща вода — озъби му се Клейтън. — Много! И кърпи, и одеяла. И, за бога, разпали камините, преди девойчето да е умряло от студ.

— Точно това направих, сър, в приемната, както и в нашите стаи — каза прислужникът с тон на човек, който си знае работата.

Приемната беше една от малкото уютни стаи в Кависбрук. Дъбовата облицовка отразяваше блясъка на огъня и на пръснатите из стаята газени лампи. На пода имаше килими. Множеството столове бяха с излъскани от търкане облегалки. Пред огъня стояха два големи фотьойла. Красив часовник в махагонова кутия отмерваше оставащите до полунощ минути. По стените висяха картини на Исус и неговите братя.

Клейтън застана пред топлия огън с Миракъл на ръце, загледа се в него и позволи на тишината и топлината на стаята да го погълнат. Трудно беше да се повярва, че отвъд тези масивни стени бушуваше такава стихия. Трудно беше да се повярва, че той се бе опълчил на природата и бе спасил момичето от сигурна смърт. Много трудно бе да се повярва, като се има предвид…

Внимателно се наведе и седна. Продължи да я държи, докато тя постепенно престана да трепери.

— Трябваше да отида — промълви Миракъл до рамото му.

— Разбира се. Сигурен съм, че всеки моряк от флотата на крал Джордж очаква твоята светлина да му покаже пътя за дома. — Той погледна обляното й в сълзи лице и кисело й се усмихна. Огънят изпращя и в огнището заискри жаравата.