Кэтрин Сатклифф - Чародей

Той вече я настигаше — лесно му беше да го направи с дългите си крака, обути във високи ботуши. Беше си съблякъл палтото. Тънката риза и коприненият елек изглеждаха ослепително бели на фона на почернялото му от слънцето лице.

Висок е, помисли си тя и забеляза, че главата й едва стигаше до раменете му.

Странно бе, че това не й бе направило впечатление предишния път. Но на нея така или иначе малко неща й бяха направили впечатление, с изключение на неговата арогантност и дразнеща показност.

— Не беше много мило от твоя страна да се държиш така с Бенджамин!

— И ти не си мил — отвърна тя, премести кошницата откъм неговата страна и така го принуди да я заобиколи.

Той не каза нищо.

Миракъл погледна ръцете му и първата й мисъл бе, че те далеч не изглеждаха толкова бели, колкото й се бяха сторили предишния път — сякаш никога през живота си не бяха пипвали работа.

След като най-после стигна до върха на пътеката, Миракъл за миг се поколеба, преди отново решително да поеме напред, като внимателно си запроправя път надолу по стръмното. Стараеше се да стои на голямо разстояние от коварната издатина, от която човек направо падаше в океана на стотици метри под нея. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че херцогът не е до нея.

Миракъл се спря. Погледна назад. Тя закри очи от слънцето с ръка и се загледа в Солтърдън, който малко сковано стоеше над бездната. Вятърът развяваше ризата и косата му и му придаваше див вид.

— Не приличаш на херцог — изказа тя мислите си на глас.

— Така ли? — отвърна той високо, за да надвие вятъра. — А на какъв ви приличам, лейди Кавендиш?

— На фермер.

— А! — Стори й се, че се усмихва и за миг белите му зъби се открояват в мрака, но после всичко изчезна. Да не би да й се смееше? Несъмнено намираше забележката й за глупава, ако не и направо идиотска. И може би си беше така. Какво ли разбираше от фермерство един херцог? Особено този херцог.

Миракъл се обърна и пое надолу. Под краката й стотици камъчета се търкулваха и падаха в морето. Тя продължи, но по-бавно, като се ослушваше да чуе стъпките му, но след като разбра, че не я е последвал, спря и отново хвърли поглед назад.

— Идваш ли?

— Да смятам ли това за покана?

— Можеш да го смяташ просто за нетърпеливост. Яденето ми изстива.

Мина минута, после още една. Херцогът втренчено я наблюдаваше с тъмносивите си очи, стиснал зъби. След като се измори от очевидната му неспособност да вземе решение, Миракъл се завъртя на пети и решително закрачи надолу по стръмния и криволичещ склон, по който само камъните и туфите трева й даваха някаква опора. Сърцето й трепна, когато до слуха й достигна трополене. В крайна сметка я бе последвал! Но тъкмо когато упорито стисна зъби и хвърли поглед през рамо, готова да го възнагради с „Трябваше да позная, че ще предпочетеш да ме последваш“, странният му поглед я спря. Той не гледаше в нея, а в ревящото и бушуващо море далеч под тях. Лицето му изглеждаше ужасно пребледняло.

Тя се закова, но се подхлъзна на камъчетата и подплаши цяло ято чайки, които гнездяха близо до издатината. Те се разхвърчаха във въздуха около тях с тревожни крясъци. Херцогът светкавично я хвана за рамото, за да я предпази. Това още повече я смути. Пръстите му сякаш я изгаряха през ръкава като жарава.

— Колко галантно — заяви тя и рязко издърпа ръката си. — Така ли възнамеряваш да ме спечелиш на твоя страна, Ваша милост? Да се превърнеш в моя герой? Моят рицар с лъвско сърце и бляскави доспехи в бой с дракони?

— Приеми моите извинения — озъби й се той нервно и я пусна. Все още се взираше в далечните вълни. — Помислих си само…

— Да ме спасиш от чудовищните птици? — засмя се тя шеговито и самодоволно. — Като те гледам, херцоже, май аз ще трябва да те спасявам.

Най-после погледът му се спря върху нея. Беше твърд и проницателен. Усмивката й напусна устните. Тя удари кошницата в крака си веднъж, после още веднъж, дъвчеше долната си устна и се чудеше на странното усещане, което изпитваше в областта около сърцето. Никога преди не се бе шегувала с нечии недостатъци или страхове, но с пристигането на този нежелан гостенин и неговия спътник, очевидно бе твърдо решена да върши именно това. Разбира се, по негова вина. Поради някаква необяснима причина неговото присъствие я притесняваше — за разлика от предишния му престой в Кависбрук, когато се бе присмяла на идиотското му поведение като на някакво досадно улично кученце.

— Нямам нужда от галантност — каза тя по-меко. — Мога да се грижа за себе си и сама. Правя го от двадесет години. А и ти не си човекът, за когото бих предпочела да се омъжа, дори и да приемах на сериозно този твой неистов интерес към мен.