Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Говореше, значи? — попита Хойт.

Бенджамин трескаво кимна.

— На най-различни езици? — осмели се да се намеси Миракъл.

— Значи сте ги виждали? — каза Бенджамин и в гласа му отново се прокрадна страх.

— Не! — отсече Джони.

— Разбира се, че не! — съгласи се Миракъл. Клейтън съчувствено се усмихна на прислужника си и го потупа по гърба.

— Спокойно, Бен. Отново си сънувал. Сигурен съм, че нашите мили домакини ще потвърдят, че в замъка Кависбрук няма призраци.

— Не бих отишла чак дотам, че да обещавам това — тихо заяви Миракъл и Бенджамин отново се разтрепери, а Клейтън за миг нервно затвори очи. — Носи се слух, че предишният обитател на този замък, след като твърдо решил да проучи всеки коридор и тунел, се натъкнал на някаква тежка желязна врата, която била здраво заключена. Той я разбил, минал през прохода, издълбан в скалите, разбил още една врата и се оказал в мрачна стаичка. Там се натъкнал на застиналата фигура на огромен мъж, седнал на камък и подпрял глава с ръцете си. В краката му имало малко дървено ковчеже. Човекът се приближил, но когато външният въздух влязъл в контакт с тялото, то се разпаднало на прах и тайната на самоличността му си останала. Оттогава гостите, които не са добре дошли, се кълнат, че чуват горкото същество да удря по стените и да крещи да го пуснат.

Със стиснати устни и зъби, Клейтън грабна шишенцето с миризливата течност от ръката на Миракъл и когато очите на Бенджамин отново се проясниха, изръмжа:

— Благодаря.

— Пак заповядай — усмихна се Миракъл.

Често бе проклинала собствената си мекушавост. Бе неспособна дълго време да се ядосва на хора, които демонстрираха и най-малкото съжаление за собствените си грешки. Тази черта очевидно бе наследила от майка си, като се има предвид, че горката бе простила на баща й, дето ги бе изоставил в замъка Кависбрук. Миракъл обаче нямаше намерение да прости на негова милост, независимо че бе показал такава загриженост за Джони сутринта в зимната градина. Независимо че й бе говорил с много по-кротък и спокоен тон. Независимо че сивите му очи, толкова студени и непроницаеми преди, сега й приличаха на тлееща жар. Независимо че ръцете му вече не бяха студени…

Тя не можеше да бъде сигурна. Той само за миг я бе докоснал, първо вечерта на прага (тогава ръцете му определено бяха студени), после когато й бе взел шишенцето с надеждата да свести припадналия си прислужник.

Как се осмелява да я кара да се чувства виновна, че е уплашила този наивник? Отчупи коричка от стария хляб и я изхвърли през прозореца на гълъбите, които бяха кацнали на перваза и я наблюдаваха с малките си черни очички.

— Просто казвах истината — каза тя на глас на птиците, после извади и меката средина и им я хвърли.

После взе един черпак, пъхна го в къкрещата супа от ряпа, моркови и грах, сипа малко в издълбания хляб, а отгоре сложи сирене. Сложи всичко това в каменната фурна, където топлината от съседното огнище разтопи сиренето и го направи на златистокафяво капаче.

Накрая зави хляба в топла кърпа, сложи го в кошницата и с бърза крачка напусна замъка, като си тананикаше тихичко и полагаше огромни усилия да не си мисли за херцог… как ли му беше името… Солтърдън. Някакъв си Хоторн!

Косата й била прекалено къдрава и прекалено дълга. Трябвало да се научи да я прибира, защото в противен случай лондонските висши среди щели да я презират.

Тя го бе уведомила, че няма намерение да се преселва нито в Лондон, нито в някой град в близост до него.

Той дори се бе оплакал, че храната била прекалено оскъдна, че домът й бил прекалено студен, а мебелите — неудобни и ужасяващо демоде. Дрехите й били по-лоши и от на скитница.

Именно това я бе разплакало. Предишната вечер бе ушила роклята си. Пръстите й още я боляха от огромните усилия да прокарва тъпата игла.

— Миракъл! — тя долови неговия глас някъде зад себе си.

По дяволите! Миракъл ускори крачка, после кривна по една пътечка, която водеше право към фара. Не обичаше да минава по този път. Стръмната и тясна пътечка беше много опасна. Използваше я само когато много бързаше.

— Миракъл! — повтори херцогът.

— Не си спомням да съм ти давала позволение да използваш първото ми име — каза му тя, когато той се приближи зад нея. — Или може би обноските нямат значение, когато херцозите се обръщат към нискостоящите си.