Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клейтън излезе от стаята, затвори вратата след себе си и огледа огромния коридор. Примитивните свещички едва мъждукаха в корозиралите си стойки. Нямаше килими. Само камък. Влагата сякаш се просмукваше през подметките на ботушите му. По стените не висяха картини, а паяжини.

Коя ли жена не би приела с радост възможността да избяга от тази обстановка? Коя ли жена изобщо би живяла тук? Беше 1800 година, а тук времето сякаш беше спряло.

Но това, което най-много го учудваше, бе решението на брат му да се ожени за това момиче… та дори и просто да му се искаше да ядоса херцогинята.

Клейтън спря и се заслуша. Бе чул някакъв шум зад себе си.

Нещо помръдна. Притича по пода. Може би плъх?

Извади часовника от палтото си, отвори го и се завзира, за да различи колко е часът.

Осем сутринта. Може би бе прекалено рано за домакинята. Продължи надолу през лабиринта от коридори, като накрая съвсем се загуби в безбройните празни стаи и галерии, в които отекваше само собствената им тишина. Още веднъж си повтори извиненията, които щеше да изкаже на домакините си — не че имаше нужда да се извинява, разбира се. Така наречената лейди Кавендиш щеше с радост да го заведе до ръба на опасната канара.

Как ли й бе името?

Към нея се бяха обръщали единствено с „лейди Кавендиш“, но от време на време се чуваше и… Мариан? Маргарет?

По дяволите! В това проклето място нямаше ли поне един прислужник? Човек направо можеше да си умре от глад и студ. А и този мрак!

Най-после Клейтън премина през един вход, който водеше към тесен и сводест коридор. Там видя светлина.

Тя се разливаше през няколко процепа. До слуха му достигнаха гласове и той внимателно тръгна към тях.

Това, което видя, бе градина — избуяла и непроходима, пълна с дини, фасул, индийска царевица и екзотични цветя.

Дори и в сегашното си окаяно състояние, сивата гранитна кула все още гордо се извисяваше на тридесет метра от земята. Таваните отдавна се бяха срутили под натиска на вековете, вятъра и дъжда. От външната страна имаше стълба към някаква врата на втория етаж, до която едно време сигурно се е стигало само с въже. Там имаше нещо като малък параклис. Все още се забелязваше олтарът. По полуразрушената стена се виждаха следи от червени и жълти стенописи.

И все пак това, което привлече погледа му, не бе тъжната тайнственост на една отминала епоха, а момичето.

Червенокосото момиче, чиято глава и рамене слънцето обилно заливаше със светлина, докато то вървеше сред цветята и зеленчуците и с мелодичен глас разговаряше със спътника си.

— Предпочитам да обсъждам откриването на галваничното електричество, отколкото нашия посетител… херцог… Как му беше името?

— Солтърдън — напомни й Хойт с шеговито недоволство.

Известно време тя помълча, погълната от приятното занимание да разравя тъмната почва около корените на растенията. Бузите й бяха поруменели от усилията, а изражението й бе замислено.

— Намирам го за груб — каза тя най-после и махна плевела от божура. — И арогантен. Знаеш как ненавиждам арогантните, Джони!

— Той е херцог. Има право да е арогантен.

— Няма. Никой няма право да се държи така. И ти, и мама винаги така сте ме учили.

— Да, проклет да съм. Никога не ми е минавало през ум, че собственото ми чувство за морал ще ми изиграе такъв номер. И все пак, той е наш гост. Да не би майка ти да не те е учила на гостоприемство? Защото, ако не го е направила…

— Ръцете му са студени…

Клейтън повдигна вежди, скръсти ръце на гърди и се облегна на стената.

— Студени! — повтори тя и заби лопатката си в земята. — А очите му са… зли. Да, зли. Една жена трябва да бъде накарана да се чувства…

— Красива! — възкликна Джони. — Желана! За бога, девойче, ти приличаш повече на майка си, отколкото си мислех. И ми говориш за арогантност! А какво ще кажеш за суетата? А?

Смехът й отекна като камбана. После всичко утихна. Тя отново приклекна срещу светлината. Остана така, с леко зачервено лице. Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от крясъците на птиците, които кръжаха над нея и се скупчваха на черни ята високо горе, където по яркосиньото небе бързо преминаваха бели облачета.

Клейтън стоеше като онемял. Дори когато нещо я накара да завърти глава и големите й сини очи срещнаха неговите, той не можа да помръдне.

— О — прошепна тя. — Той е тук!

Джони седеше на покрит с мъх камък. По кръглото му лице се изписа усмивка, а сините му очи весело заиграха.

— Ваша милост! Моля, заповядайте.