Кэтрин Сатклифф - Чародей

Може би в крайна сметка това не би било чак толкова лоша идея.

Клейтън изправи рамене, без да изпуска от поглед очите й, приближи се до нея и видя как тя вирва брадичка и стиска челюсти, а вятърът развява дългата й коса и тънката пола на роклята й. Повечето жени биха се разтреперили, биха поискали нещо, с което да се наметнат. Но като се позамисли човек, повечето жени не биха се изправили срещу херцог, казвайки му да върви по дяволите.

Посегна към ръката й. Тя рязко я отдръпна.

Отново посегна, този път търпеливо, като не преставаше да я гледа с усмивка от типа „Ще те накарам да си промениш мнението“, която бе разнежвала много девици с каменно изражение. Този път успя да улови малката й ръка в хладните си пръсти и я поднесе към устните си. С поглед все още прикован в очите й, които в момента бяха ококорени от изумление, той каза с цялата чувственост, на която бе способен, като се има предвид колко беше премръзнал:

— Приемете моите искрени извинения за предишното ми поведение. След като разбрах грешката си, реших да се върна в Кависбрук, за да я поправя. Надявам се, че една благородна дама, каквато сте вие, ще забрави моята арогантност и ще ми даде възможността да залича спомена за нея.

Леко я целуна по ръката и затопли с дъха си бледата й кожа. За миг тя сякаш бе хипнотизирана, но си остана предпазлива като птица.

„Вече сигурно коленете й са се разтреперили и се съмнява дали ще устои на чара ми,“ помисли си Клейтън. Тя щеше да промени мнението си за него. В края на краищата, той бе херцог, при това много красив херцог. Тя трябваше да бъде благодарна, че подобен мъж изобщо й обръща някакво внимание.

— Ваша милост — каза момичето с плътен глас и леко отдръпна ръката си. После направи една крачка назад и продължи: — Пътят обратно до Найтън е опасен дори и при хубаво време. Трябва да внимавате да не паднете от канарата в тази мъгла.

И затръшна вратата под носа му.

Започна да вали. Не беше просто ръмене, а цял порой, сякаш бог, който явно заставаше на страната на момичето, бе решил да му наложи особен вид наказание. Вода се лееше като из ведро от облаците, плющеше по раменете на Клейтън и се стичаше на вадички надолу по лицето му. Само за секунди пелерината му прогизна, а около краката му се образуваха локви.

— Милорд — дочу се гласът на Бен в пороя, — да ви докарам ли файтон?

— Много смешно — озъби му се Клейтън и продължи да се взира във вратата със стиснати зъби, които всеки момент щяха да започнат да тракат.

— Може ли да предложа да прекратиш неуспешните си опити с чара и просто да разбиеш вратата, както всеки самоуважаващ се херцог би направил, когато се сблъска с подобна неприкрита грубост.

Да щурмува?! Точно така. Клейтън се загледа в древното укрепление и тихо изруга.

Изведнъж вратата се отвори. Мъничко.

— Той там ли е още? — чу се едва доловимият й глас отвътре.

Хойт изумено го гледаше, а по очилата му засвяткаха капчици дъжд.

— Да. Стои си вкочанен като труп. И не изглежда да е особено щастлив. А и не мога да го виня за това. Времето не става за гъска, да не говорим за херцог. Да го поканя ли вътре, миледи?

— Е, добре. Ако се налага. Но те предупреждавам, Джони, не искам да имам нищо общо с него…

Хойт отвори вратата със замах и залитна назад, но се подпря на някакъв стар бастун. Клейтън разярено го гледаше през пороя, стиснал ръце в юмруци и целият прогизнал. После погледът му се плъзна върху момичето, което стоеше вътре, почти изцяло скрито в сянка.

След като най-после успя да се усмихне кисело, Клейтън прекрачи прага и влезе в неприветливото, тъмно и подобно на пещера преддверие от сив гранит и хоросан. Беше се надявал поне вътре да е светло, но там цареше почти непрогледен мрак. Надявал се беше да е топло, но го посрещна студ. Направо видя как от устата му излиза пара, когато въздъхна с облекчение.

Веднага щом Хойт затвори вратата зад Бенджамин, който с усилие стовари подгизналия багаж на пода, дамата каза:

— Не съм управителка на странноприемница. Този път Ваша милост ще си плати за храната и леглото. Може и сами да отидете до покоите си. Предполагам, че знаете пътя.

Клейтън спокойно изгледа Бенджамин. Бенджамин отвърна на погледа му — по зачервения му нос се стичаха капчици дъжд, а очите му на хрътка безпогрешно отразяваха всички мисли.

Те не знаеха как да стигнат до стаите си.

Най-накрая Клейтън повдигна вежди и каза:

— След като ще си плащам за храната и спането, очаквам да ме обслужите. Тук се включва и пренасянето на багажа.