Кэтрин Сатклифф - Чародей

Бенджамин се завъртя на място, примигна с отпуснатите си клепачи и измърмори:

— Зловещо! Още веднъж искам да изразя недоволството си от това подло и измамно деяние, което, ако ми позволите да изтъкна, без да се повтарям, ще се стовари върху…

— Бенджамин!

— Да, сър.

— Млъквай!

Прислужникът се нацупи и повдигна вежди. После добави с глас на дете, на което са се скарали, а то иска да се наложи:

— Никой не отваря. Вероятно сега танцуват около врящите казани.

Точно в този момент нещо изскърца и тежката врата започна да се отваря. Бенджамин бързо се приближи до Клейтън, скри се зад него и промълви:

— Не се бойте, милорд. Ще ви пазя. Просто ми дайте няколко минутки да събера кураж…

— Да не обсъждаме лоялността ти — делово отбеляза Клейтън, което накара прислужника да изсумти. Секунди след това той забеляза едно кално петно върху наметалото на господаря си и трескаво се заопитва да го махне — несъмнено усилие да се съсредоточи върху нещо друго и да забрави това, което може би се спотайваше зад вратата на Кависбрук.

Най-после тя се отвори, макар и съвсем леко. Появи се възрастен мъж с кръгло, мустакато и бледо лице. Той любопитно се вторачи през очилата си в Клейтън.

— О! Пак вие!

За миг Клейтън трескаво се заопитва да си спомни историята на брат си за времето, прекарано в Кависбрук.

— Здравей, Хойт — най-после колебливо отвърна той. — Хубаво е, че отново те виждам.

Старецът учудено примигна, после отново любопитно се загледа в Клейтън, присви очи изпод рошавите си вежди и изведнъж подскочи като ужилен и плахо попита:

— Какво ви води отново в Кависбрук, Ваша милост?

— Лейди Кавендиш, разбира се.

— Доста време мина — изръмжа старецът, но не отвори вратата.

— Ваша милост — прошепна Бенджамин на ухото на Клейтън, — смятате ли, че той възнамерява да ни пусне да влезем?

Точно в този миг иззад часовоя с посребрели коси се чу друг глас.

— Той ли е? Разбира се, че е той. Кой друг би проявил такова нахалство, че да се появи на прага в полунощ и да очаква да го поканят да влезе? Кажи му да се маха, Джони. Не го искаме тук.

Хойт присви устни и подръпна мустака си, който наподобяваше бодлите на таралеж.

— Лейди Кавендиш ми предаде да ви кажа, че не си е вкъщи — каза той най-после. — Елате утре.

— Не! — отново се чу ядосаното шептене. — Изобщо да не се връща! Кажи му го, Джони! Не искам да виждам отново неговото арогантно, грубо и безочливо лице.

— На лейди Кавендиш не й е до посетители — преведе Хойт, после измърмори през рамо: — Да ги накарам ли да се върнат в Найтън, девойче? Това е единственото място, където могат да преспят. Разбира се, ще им отнеме почти цялата сутрин да стигнат дотам… и могат да се загубят по пътищата, направо могат да паднат от скалата в тая проклета мъгла…

— Не мога да разбера защо настояваш да пусна херцог еди-кой си в дома си, след като знаеш какви чувства изпитвам към него и неговите груби приятели.

— Да, но ти никога не си връщала просяк от прага си. Представи си как ще ти тежи на съвестта, ако разбереш, че горките създания са били изхвърлени някъде на брега. Нали знаеш какво казват, девойче. Аристокрацията няма акъл да избърше собствените си…

— Просяк! — изсъска Бенджамин.

— У-у! — чу се как извика момичето и едно малко краче тропна по пода. — Направо ми писна от чувството ти за дълг, Джони.

Изведнъж масивната врата се отвори със замах и пред тях застана дебеличкият очилат прислужник с остра побеляла коса и раздърпани дрехи. Зад него стоеше момичето от фара. Облечена в същата износена и опърпана рокля, с коса, която падаше на тежки къдри и пламтеше като жарава на оскъдната светлина, тя застана с ръце на кръста и ядосано изгледа Клейтън.

— Как се осмеляваш — започна тя и тропна с чехъл по пода. — Познавала съм арогантни хора, но по-арогантен от теб няма, Солтърдън. Доколкото си спомням, заповядах на теб и неприятните ти спътници да напуснете дома ми. Дори може и да съм ви наредила никога повече да не се връщате в Кависбрук — не си спомням точно, — но ако не съм го направила, то просто съм пропуснала. А сега ми се появявате на вратата като оръфани отрепки…

— Отрепки! — възмути се Бенджамин. — Милорд, не мога да понеса…

— Позволи на дамата да довърши — намеси се Клейтън и леко и сухо се усмихна на момичето, при което тя свъси вежди. Защо той не успя за разбере? За миг тя остана безмълвна, като че ли я обзе нерешителност. Явно обмисляше как да формулира следващата си тирада — несъмнено гравирана покана за скок с главата надолу от канарата.