Кэтрин Сатклифф - Чародей

Всъщност Миракъл изобщо не я интересуваше как я наричат хората от острова. Те самите бяха странни по свой собствен начин следваха безинтересното си съществуване, будеха се сутрин, за да се захванат за безинтересните неща.

О, да, тя бе странна, много странна! И това много й харесваше. Много отдавна тя бе решила, че по-скоро би умряла, отколкото да се озове пленничка на посредствеността и еднообразието. Освен това съдбата й бе предначертана преди много години — двадесет години, ако трябва да сме точни, в онази страховита коледна сутрин, когато бе родена по време на най-разрушителната и ужасяваща буря, поразявала някога острова. Според майка й и Джони ветровете замрели, а облаците се разкъсали и слънцето ярко изгряло в мига, в който за пръв път си поела въздух. Ето защо майка й я бе кръстила Миракъл 1 1 От англ. „чудо“. — Б.пр. и се бе заклела, че ще извърши много велики дела през живота си.

Е, тя не беше особено убедена, че ще извърши велики дела, но с такова име не можеше да не постигне поне едно чудо. Просто досега не й се бе предоставила възможност.

Миракъл внимателно приключи работата си — беше продупчила и последния от деветте желъда и го бе оставила настрана до дългия памучен конец, който преди това бе измъкнала от кожената си кесийка с церове — билки, камъни, пера, тебешир и пепел. Клонката орлови нокти лежеше до него. Седнала на колене, с ръце, отпуснати на бедрата, тя затвори очи и отново зареди песента си:

Последва нов порив на вятъра, този път по-силен, от който желъдите чак се разпиляха. Миракъл скочи на крака и в яда си дори изруга. После се втурна да спасява амулетите си, преди те да са изчезнали в пукнатините на пода. Точно тогава чу гласа — или й се стори, че го чува.

Миракъл се вледени. Ококори очи. Опита с всички сили да успокои сърцето си, за да може да мисли разумно. Съсухрената старица, която й бе дала торбичката с амулетите преди много години, я бе предупредила да не прави магии, когато на небето не се вижда луна. Особено любовни магии!

— Само мъка ще сполети девойчето, което пее на тъмно! — беше й казала тайнствената Серидвен.

Миракъл прехапа устни, после върна желъдите и конеца обратно в кесийката. Магиите и заклинанията никога не й бяха вършили работа на лунна светлина! Каква бе причината сега да са срещу нея? Пък и любовните магии не са нищо повече от фолклор и суеверие — начин за разнообразяване на мрачните часове в Рокен Енд Рейс. Ако наистина си позволеше да повярва на такива глупави…

Отново се чу някакъв звук. Глас!

Миракъл скочи на крака и се завзира през опръсканото от морето стъкло. Подобно на някакъв чезнещ призрак на хоризонта, платната на някакъв кораб се мярнаха в мъглата и изчезнаха. Дълго време Миракъл стоя като вцепенена. Очите й смъдяха от продължителното взиране в бушуващите вълни и облаци. В сърцето й като горещ въглен се прокрадна ужасът. Ако някой злочест моряк се бе заблудил из скалите, докато тя си играеше със свръхестественото, никога нямаше да си го прости.

Първоначално й се стори, че е зрителна измама. После обаче фигурата помръдна и изплува от млечната пелена откъм морето. Някой се затътри по камъните и изведнъж се строполи върху руините на стария кораб, изхвърлен на брега преди повече от половин век.

Там силуетът застина. Вятърът развяваше черните му дрехи подобно на платната на отплаващ кораб и едва тогава Миракъл се убеди, че фигурата е на човек. Мъж, доколкото можеше да види, който неподвижно се взираше в морето. Някой, който се е загубил след крушение. Целият във вода. Измръзнал. Вероятно имаше нужда от помощ. Със сигурност имаше нужда от помощ. Няма нормален човек, който да се опита да хвърли котва в Рокен Енд Рейс в такова време.

Тя със сила отвори вратата, после предпазливо излезе на хлъзгавата площадка — място за кацане на гаргите, от където пазачът на фара някога е наблюдавал хоризонта с бинокъла си. Сега обаче цялата площадка бе опасно хлътнала. Тресеше се и стенеше и под най-малката тежест и се клатушкаше и от най-лекия порив на вятъра.

Миракъл извика и се хвана за рушащия се парапет. И тъй като на негово място откри само изгнили трески, които направо се разпаднаха в ръцете й, тя отново се хвърли към каменната стена и затаи дъх, докато вятърът се успокои. Едва тогава се осмели да се отдели от ръба. Погледна отново човека, който лежеше до отломките на стария кораб и извика: