Кэтрин Сатклифф - Чародей

Миракъл запали свещ и се приближи до раклата, от която внимателно извади Свещената книга на Серидвен и яростно се загледа в нея. Навън вятърът брулеше рушащите се бойници. Обади се кукумявка.

Миракъл подскочи. Изпусна и свещта, и книгата. Високо над нея, от една греда близо до тавана я наблюдаваше ококорената птица.

Отново изкряска.

Миракъл грабна книгата и внимателно я разгърна. Търсеше „Любовната магия на кукумявката.“

Да чуеш кукумявка в безлунна нощ, е обезпокоителен знак. Той подсказва неприятности и мъка.

Миракъл седна на пода, стисна книгата в ръце и въздъхна.

— Знаех си. Този ужасен и наперен херцог ще ми донесе само злини.

Клейтън не можа да спи дълго. Часове след като разгневената лъвица и спътникът й Хойт — изненадващо приятен, но особен човек — ги бяха довели до покоите им, той сновеше напред-назад из студената стая, налегнат от мисли как да спре това съмнително приключение, преди още да е започнало. Братските задължения в крайна сметка се простираха дотук. Особено след като Трей го бе излъгал за обстоятелствата около връзката си с неприятното пиленце. Това очевидно беше едно от поредните приключения на херцога с цел да разведри спътниците си по разврат. Несъмнено те сега лекуваха махмурлука си и се смееха над този неописуем фарс.

От друга страна обаче, беше общоизвестен факт, че брат му не е стабилен финансово, а херцогинята през последните месеци явно бе изразила неудоволствието си от отказа на Трей да се ожени и да има наследник.

Накрая Клейтън твърдо реши да следва до край идиотския план. Това можеше да послужи за поука и на Трей, и на непреклонната и във всичко месеща се баба. Трей щеше да се окаже с жена, която не иска, а на херцогинята щеше да се наложи да обяснява на равнопоставените си защо внукът й се е оженил за някаква смахната просякиня.

Това, от което Трей наистина имаше нужда, бе някой да му покаже, че трябва да изкарва прехраната си с пот на чело, така както Клейтън бе принуден да прави. Той бе поискал, но не бе получил нищо от старата херцогиня и се бе отдал на възстановяването на изоставения Бейсингстоук Хол в Солсбъри. Сам ореше нивите, докато ръцете му станаха целите в рани. Накрая обаче пожъна най-добрата реколта в района. Взе парите, рискува и в крайна сметка създаде собствено богатство.

Той обаче наистина бе длъжник на Трей, а Трей очевидно бе изпаднал в голямо затруднение, след като бе решил да се възползва от това.

Но дали нямаше и някакъв друг изход. Трей очевидно го бе излъгал за отношенията си с младата жена. Бе го информирал, че той и лейди Кавендиш се били разделили като приятели. Тя била споменала, че с нетърпение очаква да го види отново, дори била намекнала, че ще прояви разбиране към неговото ухажване. Какъвто си беше лековерен, Клейтън лесно се бе хванал на въдицата му. От много, много отдавна не бяха успявали така да го подмамят.

Клейтън се намръщи и отиде да отвори вратата на съседната стая. Вътре на ракитовото легло спеше Бенджамин, завит до брадичката с тънко одеяло, и тихичко хъркаше в тишината.

Трудно бе за вярване, че едва преди четири дни Клейтън спеше в обятията на любовницата си. На топло. На сухо. Доволен и леко пиян. Беше я убедил, че отива на остров Уайт по работа за брат си. Не можеше да се каже, че е лъжа.

И все пак, в недалечното минало имаше моменти, когато щеше да се позамисли дали да остави графиня Бланш Деларю-Мадрас за толкова дълго. От всичките му любовници тя най-успяваше да го изкуши да се ожени. Графинята нямаше нужда от парите му. Имаше си ги достатъчно. На седемнадесет години родителите й я бяха омъжили за един съсухрен и надут граф с къси крака, отпуснати гърди като на горила и лисиче лице, който бе с тридесет години по-възрастен от нея. Скоро след раждането на единственото им дете графът се бе строполил мъртъв в обятията на една от многобройните си любовници. Семейството му щедро възнаградило Бланш за търпението й и я изпратили по живо и по здраво.

При това графиня Деларю-Мадрас бе красива, нетърпелива и страстна. В леглото бе яростна и ненаситна.

Но на Клейтън най-накрая му бе омръзнало, дори и с нея. Всъщност на него му бе омръзнало почти всичко. Богатството и успехът вече почти не му предлагаха нужното предизвикателство. Иначе едва ли щеше да се съгласи да дойде тук, в този негостоприемен свят, далеч от предсказуемите авантюри. Макар и Бейсингстоук Хол да му предлагаше спокойствие и да бе негов дом, през последните години той ставаше все по-самотен. Не можеше постоянно да се организират вечери или да се ловува. Невнимателните му приятели вече бяха унищожили всичките лисици в околните три графства.