Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Смея ли? — каза Клейтън и възнагради Джони със суха усмивка. — Тя опасна ли е?

— Ха-ха! Тази сутрин май че да. Като че ли настроението й е малко кисело, макар че не мога да си обясня защо.

Най-после младата жена се изправи на крака и застана сред мушкатото. Бежовата й пола стигаше малко над глезените. Носеше кафяви кожени чехли и рипсени дебели чорапи. В едната си ръка държеше кошница с лук и зеле, а в другата — градинарски ножици.

— Ваша милост! Херцог…

— Как му беше името — допълни Клейтън.

Тя вдигна брадичка, бързо хвърли един поглед на Хойт, предизвикателно изпъчи рамене и задъвка долната си устна.

— Заповядайте, Ваша милост! Моля — Хойт посочи един стол, отчасти скрит зад кичур орлови нокти.

— Само ако арогантността и грубостта ми не ви обиждат.

Хойт прихна и тихичко захихика. Лейди Кавендиш за миг сведе поглед, а после изгледа Клейтън изпод тежките си мигли, като внимателно го преценяваше, сякаш я бе хванал неподготвена.

Клейтън влезе в градината, поколеба се достатъчно дълго, за да се порадва на слънцето, което стопляше раменете му, и зае мястото си до Джони. Отрупаните с цвят клонки изпълниха въздуха с аромат.

— Миракъл — каза старецът, — не е учтиво да се гледа по този начин госта.

Миракъл. Значи това бе името й. Необичайно, като самата нея. Отива й, помисли си Клейтън, а после положи всички усилия да заглуши тази мисъл. Беше решил да не я хареса, да се подиграе на всеки опит за ухажване и да приеме поканата й да си тръгне възможно най-скоро.

От друга страна обаче, не се бе оказал подготвен за нея — застанала сред божури, съвършена и обляна в слънчева светлина.

Миракъл се обърна, внимателно си проправи път сред цветята и донесе още една кошница с ряпа и моркови. Стори му се, че прилича на нимфа. И изведнъж осъзна защо брат му я бе избрал за своя херцогиня. От нея по изумителен начин струеше невинност. В това лице нямаше и следа от двуличие, завист, злост или цинизъм.

— Добре ли спахте? — попита Джони.

— Никога не съм спал по-добре — излъга Клейтън, с поглед, прикован в момичето.

— Ще се погрижа да ви донесат още завивки. Няма да ви оставим да замръзнете. Нали така, Мира?

— Може би Негова милост ще си тръгне — каза тя натъртено, а красивите й вежди леко се сбърчиха.

— Глупости! Негова милост е извървял целия този път, за да те види отново. Защо да не остане? Нали така, Солтърдън?

Клейтън кръстоса крака. Твърдо бе решил да не се остави да бъде въвлечен в игрите на Трей. Вече бе прехвърлил наум причините, поради които щеше топло да се сбогува с домакините си — но тогава бе пристъпил до вратата и зърнал… Миракъл.

— Да — отвърна той замислено. — Напълно сте прав.

Настъпи тържествено мълчание, после Миракъл отново се зае с работата си и отново коленичи в калта. Косата й се разливаше като огнена лава по раменете.

— След първото ви премеждие тук, този път трябваше да се досетя, че ще се качите на сала.

— След първото ми премеждие ли? — намръщи се Клейтън с мисли, насочени към ръцете на момичето — мръсни, с дълги нежни пръсти. За миг забрави за премеждието на брат си и за причината, поради която той — лорд Бейсингстоук — бе тук.

Къде, по дяволите, ми е разсъдъкът? Миракъл все повече започваше да го изнервя, защото не му обръщаше внимание.

— Имах работа във Франция — най-после отвърна Клейтън. — Стори ми се загуба на време да заобикалям целия остров само за да се кача на сала.

— Къде са приятелите ти? — попита Миракъл, без да го поглежда.

— Моля?

— Казах…

— Не ви чувам, миледи.

Миракъл ядосано заби греблото в пръстта и се обърна с лице към него.

— Да не би да си глух?

— Напротив. Просто съм свикнал хората да ме гледат, когато разговаряме.

— Приемете моите извинения, Ваше Височество.

— Ваша милост — поправи я той с кисела усмивка.

— Ваша милост — отвърна тя с толкова ироничен тон, че би му подействал като плесница, ако не намираше недоволството в разярения й поглед за хипнотизиращо, — къде са спътниците ви?

— Предполагам, че все още хърка — отвърна Клейтън.

— Нямам предвид този спътник. — Тя сбърчи покрития си с лунички нос. — А онези отвратителни мъже, които те следваха като послушни кученца.

— Мира! — скара й се Джони.

— И на теб ти се сториха странни, Джони. Не отричай. И херцогът ти се стори доста странен.

След като на няколко пъти смени цвета на лицето си, Джони се сви на стола и посегна за бастуна си — един чепат прът с резбована дръжка, която приличаше на конска глава.