Кэтрин Сатклифф - Чародей

Момичето ахна и кипна. Но грабна мокрите куфари, олюля се за миг, докато Хойт не й се притече на помощ, а след това и двамата изчезнаха в мрака. Клейтън, плътно следван от Бен, вървеше само на няколко крачки след тях.

— Няма да се омъжа за него, честно ти казвам — прошепна момичето на спътника си, но така че да бъде чуто от Клейтън. — Не ме интересуват всичките му титли и богатство. Не го харесвам, Джони.

— Дай му възможност, девойче. Този път изглежда много по-учтив. Освен това, никога не съм те виждал да отказваш на човек, изпаднал в беда.

Момичето прехвърли тежката чанта от едната ръка на другата и въздъхна.

— Ако мама бе тук…

— Тя нямаше да се поколебае да приеме просяка — прекъсна я Хойт. — А ти си също като нея. Красива, темпераментна и инат. Но в нея изобщо нямаше лошотия. Тя успяваше да накара и най-бедния и отчаян пътник да се почувства добре дошъл. По онова време този замък не изглеждаше толкова мрачен и студен. В това отношение ти не приличаш на майка си — поне не тази вечер. Опасявам се, че си станала прекалено опърничава и затворена, миледи. За това не виня майка ти, а себе си. Сгреших, като през свободното ти време обсъждах с теб Сократ и Платон и насърчавах все по-голямата ти страст по…

— Тихо! — прекъсна го тя и предпазливо хвърли поглед през рамо. Клейтън я възнагради с усмивка, която изразяваше задоволството му, че я наблюдава как се бори с багажа. Истината беше, че разговорът им живо го бе заинтригувал, както и начинът, по който се люшкаше подобната й на завеса коса и хубавият й задник. Може би в даден момент, когато съвестта му подскажеше, че трябва, той щеше да й предложи да й помогне.

— Трябваше да убедя майка ти да те изпрати в подходящо училище — заключи Хойт леко раздразнено.

— Където сигурно са щели да ме научат как да подръпвам струните на арфа или да почуквам на клавишите на клавесин. Благодаря, сър. Животът ми е тук, в Кависбрук, където мога да бъда това, което съм… и да се радвам на нещата, които най-много обичам.

Най-после, след като сякаш цяла вечност бяха вървели през тъмните тунели и мрачните каменни коридори, след като бяха видели как домакините им с мъка изкачват тесните вити стълби и влачат багажа след себе си, най-после пристигнаха в огромните студени и в по-голямата си част необзаведени покои. Домакинята хвърли куфара на Клейтън на пода и задъхано се обърна към него:

— Няма да ви нося чай, нито пък ще ви сервирам закуска в леглото. Ако искате гореща вода за проклетите си парфюмирани вани, можете сами да си я донесете и подгреете. Няма да ти давам каруца и магаре, та да можеш да отидеш да се напиеш в кръчмите в Найтън и после да нахлуеш в дома ми като малоумник. И да не си ме нарекъл „хубавко девойче“, „проклетия“, или „червенушка.“ Аз съм лейди Кавендиш, сър, и повтарям, че нямам желание да те обвързвам с брак или каквото и да било друго. Не те харесвам, херцоже. Нито пък ми харесват приятелите ти или пък начинът ти на живот. Не ме интересува колко имения притежаваш, нито пък това, че редовно вечеряш с крал Джордж. Ти и приятелите ти сте едни арогантни грубияни и ако можех да променя нещо от миналото си, то това щеше да е денят, в който открих теб и наперените ти другарчета изхвърлени на брега като мариновани херинги. Този път бих те оставила там, дано те изядат раците. За съжаление обаче проклетите раци няма да поискат да те ядат.

С тези думи лейди Кавендиш грациозно заобиколи Клейтън и излезе, оставяйки Хойт, облегнат на бастуна си, учудено да разглежда Бенджамин и господаря му.

— Като че ли никога не съм я виждал толкова отвратена от някого — заяви той. После поклати глава, потропа с бастуна по пода и я последва в тъмното.

Клейтън остана втренчен във вратата, запазвайки сухата усмивка на лицето си.

— Сър — обади се зад него Бенджамин, — какво искате да правите сега?

— Истината ли искаш? — Усмивката изчезна от лицето на Клейтън. — Да убия брат си.

След като затръшна тежката врата зад себе си, Миракъл, която все още едва си поемаше дъх, се облегна на нея, пъхна ръка в джоба си и стисна кесийката с желъди, които по-рано бе използвала в лекомисления си опит да си поиграе с лунните богове.

Разбира се, фактът, че противният херцог се беше появил точно в мига, в който тя бе помолила Купидон да й разкрие лицето на бъдещия й съпруг, бе просто съвпадение.

Тя ненавиждаше горделивците със синя кръв! Пък и не вярваше в магиите на Серидвен. Те бяха само някакви драсканици в една стара черна книга, чиито страници вече се превръщаха в прах — легенди, които скоро щяха да бъдат забравени, защото бяха измислени от „стари баби, които не могат да си хванат съпрузи“, както Джони наричаше гадателките.