Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Така ли? — отвърна той раздразнено. — Какво не ми харесваш, миледи? Да не би да съм грозен?

Тя повдигна вежди, после се намръщи и подритна едно камъче. После отново тръгна надолу по пътеката. Този път пристъпваше по-внимателно и по-бавно, а той упорито я следваше.

— Е? — попита Клейтън.

— Не намирам нищо неприемливо в начина, по който изглеждаш — отвърна тя най-накрая по-скоро на себе си, отколкото на него.

— Тогава сигурно си мислиш, че не съм достатъчно заможен.

— Не се съмнявам в богатството ви, Ваша милост. Достатъчно е само да се погледнат дрехите ви. Обноските ви са безупречни, когато решите. Говорите достойно и красноречиво, което е очевидно доказателство, че сте образован. Сигурна съм, че сте със синя кръв. Несъмнено имате връзки с кралското семейство.

След като стигна до един скален заслон, Миракъл закри очи от слънцето и се загледа надолу към морето и бледосиньото небе. После коленичи и опъна на земята кърпата, която покриваше хляба със супата.

— Накратко — довърши тя и любопитно изгледа херцога, който продължаваше да стои на пътеката, облегнат на канарата, — нито красота, нито богатство, нито потекло биха могли да спечелят сърцето ми, а смирение, доброта, внимание… Това са качествата, които най-много обичам, Ваша милост. Искате ли да споделите обяда ми, сър? Или не обичате селски гозби?

Той не помръдна. Продължаваше да стои там, облегнат на стената. Вятърът брулеше тъмната му коса и бялата риза, а сивите му като гранит очи я наблюдаваха, без да потрепват.

Миракъл отчупи малко хляб, погледна го за миг, после го вдигна високо и го задържа. Само за секунди две-три чайки се спуснаха от небето. Една от тях се добра до съкровището, а останалите се разпищяха и отлетяха.

— Вие и аз, Ваша милост, не си подхождаме. Ето как аз обичам да прекарвам свободното си време — да се катеря по облаците. Човекът, за когото ще се омъжа, трябва да знае да лети.

— Не понасям хората да се забавляват с пиене — продължи тя и предложи още хляб на шумните чайки. — Подобно поведение обикновено е последвано от вина или съжаление. Как може човек да се наслаждава на фалшивото си алкохолно щастие, след като знае, че то трае съвсем кратко и в крайна сметка ще доведе само до нещастие на следващата сутрин?

— За бога! — възкликна той и още по-силно се притисна към каменната стена, защото вятърът изведнъж бе започнал да брули и имаше опасност да загуби равновесие. — Ти искаш направо светец, мадам. Да не би да трябва и да е девствен?

— За предпочитане да — кимна тя и се обърна с лице към вятъра.

— В такъв случай, миледи, ти трябва да се облечеш в черно и да се затвориш в метох. Очевидно очакваш да стане някакво проклето чудо.

— Очаквам съпругът ми да ми бъде верен, сър, както и да ме цени най-много от всичко. — По гласа й пролича, че се вълнува, после вдигна брадичка, изпъчи рамене и добави уверено: — Той ще се гордее с мен, разбира се, и няма да се бои да ме представи на света, няма да се срамува, че се различавам напълно от другите. Той би рискувал живота си за правото ми да съм свободна от ограниченията, с които ни засипва обществото. — Тя се обърна с лице към Солтърдън. Очите й бяха изпълнени със сълзите на недоволството. — Да, Ваша милост, може би наистина очаквам „проклето чудо“. Но подобни чудеса са възможни, ако повярваме и проявим търпението да изчакаме. Ти търпелив човек ли си, Солтърдън?

— Не.

— Така си и помислих. Хора като теб очакват резултати веднага щом щракнат с пръсти. — Тя подхвърли парченце хляб във въздуха и се загледа как една птица се спуска да го клъвне. — Сигурна съм, че изобщо нямаш представа какво е глад. Твоят свят е пълен със задоволяване на всякакви капризи. Вашите килери са пълни. Когато имаш нужда от компания, властта и титлите ти дават всяка жена, която пожелаеш.

— Очевидно не всяка.

Тя повдигна вежди.

— Ваша милост, и за миг не вярвам, че причините за завръщането ви в Кависбрук са да ме убедите да се омъжа за вас. А дори и да го повярвам, има много неща, които ще трябва да изпълните, за да ме спечелите.

— Да вървя по вода и да летя. — Една чайка се сниши и кацна на рамото му, дръпна глава назад и се загледа право в очите му. — Трябва със съжаление да кажа, че не мога да правя нито едното, нито другото.

Бурята се разрази около полунощ. Клейтън се беше изтегнал на един фотьойл с дъбова дърворезба, разядена от дървояди, с износена и оръфана дамаска, поне на сто години. Когато уморено се бе отпуснал в него, от седалката се бе вдигнал цял облак прахоляк.