Кэтрин Сатклифф - Чародей

Миракъл се прокашля, сякаш да му напомни, че Солтърдън също бе един от „невежите хорица“. После стрелна с поглед херцога, но на него очевидно забележката не му бе направила ни най-малко впечатление. Солтърдън, подобно на Джон, бе беше втренчил в кашата си.

Е, помисли си тя, поне още не се беше оплакал от спартанското ядене, както бе направил при първото си посещение. Всъщност той не бе казал почти нищо тази сутрин. Като се позамисли обаче, тя откри, че също не бе говорила почти нищо. Тогава предположи, че трябва отново да му благодари за смелата постъпка. Може би щеше да го направи, когато настъпи по-благоприятен момент.

— Тя казва, че е загрижена за здравето ми… — продължи Джони и повдигна вежди, като замислено изгледа херцога.

— Така е — намеси се Миракъл и го възнагради с грейнала усмивка и бурканче мед, което донесе от махагоновия бюфет, целия пълен със сирене, билки и пъстроцветни прежди.

— Как ли пък не. Жена, която наистина е загрижена за здравето на един мъж, от време на време му готви месо. Това е идеална сутрин за бекон и кървавица. А аз като че ли съм някаква крава, Ваша милост. Топла каша за закуска, ябълково пюре за обяд, а преди лягане — картофен пай с моркови, когато единственото нещо, от което имам нужда, е една ей толкова голяма овнешка пържола.

— От толкова много месо ще се разболееш от подагра — отсече Миракъл и подаде чиния каша на херцога, като се настрои да чуе типичното му неодобрително сумтене, съпроводено с присвиване на устните. Тогава тя с готовност щеше да го покани да скочи от канарата или да повърви до Найтън и да се нахрани в „Хрътката и заекът“.

Солтърдън дори не вдигна поглед, а продължи да гледа умислено кафето си. Не се беше бръснал и изглеждаше много тъмен. Днес не приличаше на фермер, а на циганин. Косата му беше по-дълга от обичайното. Тя се спускаше по благородното му чело и стигаше чак до веждите. Носеше обаче чудесен костюм — така може би повеляваше обичаят. Това не беше синият редингот, който бе изцапал по време на героичната си постъпка при канарата предишната нощ, а елегантно вълнено сако в тъмнозелено, от което очите му изглеждаха въгленочерни. Но почти не й бе обърнал внимание цялата сутрин.

Не че на нея това й правеше някакво впечатление.

Нервното потръпване в стомаха й по-скоро се дължеше на факта, че ако той не я беше спасил, тя може би щеше вече да е мъртва.

— Благодаря — измърмори Клейтън хладно.

— Моля — отвърна Миракъл и повдигна вежди, после се обърна към Бенджамин, който беше застанал близо до вратата, готов да изпълни заповедите на господаря си. — Бенджамин, ти, разбира се, ще се присъединиш към нас.

Бенджамин, чийто поглед изглеждаше уморен — несъмнено защото бе търсил призраци през нощта, — доби изумен вид.

— Хайде, хайде, сър. Несъмнено си гладен.

— Умирам от глад, госпожице, но…

— Тогава сядай бързо, защото кашата изстива. Ето тук. До Негова милост.

— Лейди Кавендиш — подхвана прислужникът, който все още очевидно не можеше да привикне с обрата на събитията, и нервно погледна херцога, но той само вдигна рамене, кимна и отново насочи вниманието си върху кашата с плодове.

— Ние тук не държим на етикета — заяви Миракъл. — Нали, Джони?

— Точно така! — отвърна Хойт и с охота започна да се храни. — Макар че не би ми се отразило зле парче свинско. Да, да. Знаете ли, Ваша милост, че лейди Кавендиш ми готви месо само веднъж седмично? При това го купува от проклетия касапин в Найтън. Имаме си овце, крави и свине, да не говорим за пилетата, гълъбите и зайците, които ще стигнат да нахранят армията на крал Джордж, но не ми позволява да заколя нищо. Сгреших, че се съгласих да им даде имена, така те станаха част от семейството.

Негова милост остави лъжицата, избърса устата си със салфетка и вдигна поглед към Миракъл.

— И как се казват прасетата?

— Самюел — отвърна тя непоколебимо, — Клод и Чарли.

— Нарича го Чък — уточни Джони, а после се оригна.

— И дявол да го вземе, проклетото прасе си знае името. Щом му викне Чък, лети като светкавица.

Миракъл избърса влажните си ръце с кърпа и шеговито попита:

— Ваша милост, как да ядеш нещо, което е достатъчно интелигентно, за да разпознава името си?

— Откъде знаеш, че не реагира просто на гласа ти? — отбеляза Солтърдън, в чийто тон също се прокраднаха шеговити нотки, а по лицето му заигра усмивка. Това направо я стъписа и тя едва не изпусна кърпата. Но леко присви вежди, а изражението й стана подчертано сериозно.