Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Париж. Не ми правиш впечатление на жена, която копнее, за възможността да общува с парижките аристократи или пък да навестява Пале Роял или Рю Сен Оноре. Малките улички в провинцията може би, но не и Париж, скъпа.

— Подиграваш ли ми се? — ядосано попита Миракъл.

— Разбира се, че не.

— Тогава какво те кара толкова авторитетно да се изказваш за мен?

Той не отговори нищо, а просто я загледа, докато тя не почувства как негодуванието й се изпарява и на мястото му идва срамът от избухването.

— Майка ми е в Париж. Ако можех да отида там, сигурна съм, че бих могла да я убедя да си дойде у дома. Тя би се върнала, ако Кависбрук стане различен.

— А защо е отишла в Париж?

— Заради светлините, разбира се! И хората! Цялата тази трескавост! Често бе слушала, че Париж е най-красивият град на света. Коя жена не би искала да отиде там? Тя копнееше да се разхожда из коридорите на огромните музеи и жадуваше да учи при най-големите музиканти и художници. С часове свиреше на пиано. — На Миракъл й стана неудобно, както винаги когато обсъждаше майка си. После се приближи до няколко диви ягоди, осеяни с бели цветчета и опръскани с роса. — Знаеш ли — продължи тя замислено, — намирам за много странно това, че проявяваш такова любопитство по отношение на семейството ми, след като преди…

— Преди какво?

— Почти нищо друго не те занимаваше, освен собственото ти удобство. Ако интереса или любопитството, което проявяваш, е просто някаква хитрост да спечелиш доверието и обичта ми, то аз се опасявам, че ще бъдеш много разочарован.

Дълго време стояха, без да проговорят. И двамата наблюдаваха танца на чайките, гледаха как се гмуркат, спускат и издигат над водата. Най-после тя вдигна поглед и откри, че той я наблюдава съсредоточено. Тъмните му очи изглеждаха нежни и сънливи.

— Ще се закълнеш ли да не казваш на Джонатан за плановете ми? Не знам поради каква причина, но той нервничи, направо се ядосва, когато говоря за нея. Моля те, не му казвай за ризите.

— Да! Кълна се.

— Искам да ти повярвам, но като че ли не мога. Не и след последния път…

— Последния път? — намръщи се той.

— Когато ни видя с Джо Кобет. Помолих те на никого да не казваш, че си ни видял, но ти ни издаде на бащата на Джо. След това на него изобщо не му позволяваха да ме вижда. — Гласът й заглъхна, преди да добави по-скоро на себе си, отколкото на него: — Може би така е по-добре. Сега той е женен и щастлив…

— А-а Джо… Ти обичаше ли го?

— Аз… — тя отмести поглед и се загледа в покритите с мъгла поля, където стадо овце се бяха сгушили, за да се предпазят от вятъра. — Едно време за кратко си мислех, че може би… Не! — Тя поклати глава. — Сега знам, че не съм го обичала. — Възцари се тишина. Те стояха един до друг — Миракъл с яйцата, а Негова милост с ръце в джобовете на панталона, поглед, впит в сивия хоризонт, и изражение, което не издаваше никакво чувство.

Мълчанието стана прекалено дълго и тежко, за да не се почувстват неудобно.

— Съжалявам за дрехите ти снощи — наруши го Миракъл. — Бенджамин ми ги донесе тази сутрин и положих всички усилия да ги оправя. Заших ти палтото. Беше се скъсало ей тук. — Тя леко го докосна по ръкава с пръст, който леко бе изцапан с пилешки тор и брашно. — А ризата ти… Сигурна съм, че петната ще се махнат.

— Не се притеснявай. Имам много.

— Несъмнено.

Най-после тя се обърна към къщата и направи няколко крачки по добре утъпканата пътека, преди отново да чуе гласа му.

— Все още не ти вярвам. За прасетата.

Миракъл се усмихна на себе си. После погледна към свинете, които грухтяха и риеха в земята.

— Клод! — извика тя и едно от прасетата надигна глава и насочи към нея малките си подобни на мъниста очички. — Клод! — извика тя отново. Този път прасето хукна към нея с вирната нагоре опашка.

— Самюел! Чък! Негова милост иска да се запознае с вас!

Прасетата хукнаха към тях. Миракъл хвърли един поглед на Солтърдън, който с ръце в джобовете спокойно наблюдаваше.

— Довиждане, Ваша милост!

Тя бавно се върна в замъка. Спря единствено, за да види как херцог Солтърдън, заобиколен от подскачащи и грухтящи прасета, зареяно наблюдава далечния бушуващ океан.

Брайтън бе типично селце, което се състоеше от три кални улички с каменни къщи — повечето от които бяха със сламени покриви, — няколко магазина, църква и училище с една-единствена класна стая. Църквата бе много стара и се намираше на една алея. Там бяха и странноприемницата „Белият лъв“, и кръчмата „Хрътката и заекът“.