Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Дрехите от Флийт Стрийт не са с такова качество, а и памукът не е индийски. Освен това, хората си ги купуват само за да разправят, че лудата ги е ушила.

— Лудата?

— Разбирам, че отскоро сте тук, щом не сте чули за нея — девойчето, което броди по канарите и търси майка си. Луда е. Живее сама в замъка, без да се брои сакатият й прислужник, който също е луд. Е? Искаш ли ризата?

— Колко имаш?

— Три. Но ще имам още. Днес трябва да дойде. Очаквам я всеки момент.

— Ще ги купя всичките.

— Всичките? — Очите му светнаха, първоначално от изумление, а после от удоволствие.

— Тези тук и другите, които ще донесе. Всичките — повтори Клейтън. — Но при едно условие.

— Условие? — Търнър облиза устни.

— Да платиш на момичето цената им.

— Цената им?

— По една лира всяка, разбира се.

— По дяволите, ако…

Клейтън се придвижи толкова бързо, че магазинерът нямаше време да реагира. Извъртя му ръцете и с все сила го хвърли към стената, от което целият магазин потрепери. Със зяпнала от учудване уста Нед Търнър втренчено гледаше Клейтън в очите и преглъщаше.

— Чуй ме внимателно — тихо и заплашително каза Клейтън. — Пиян съм и умирам да се сбия с някого, така че не ми играй по нервите. И без това добре си се охранил от дарбата на дамата, да не говорим за репутацията й. Затова ще я възнаградиш. След като смяташ, че стоката й струва цяла лира, ще й платиш точно толкова. Ако откажеш, ще спомена името ти на властите и те страшно ще се заинтригуват от данъците, които плащаш. Ясно ли се изразих?

— Да. Ето я, тя идва.

Клейтън видя през прозореца каруца, теглена от едно дългоухо и проскубано магаре.

— И ти си шантав като нея — заяви Търнър, все още втренчено наблюдавайки Клейтън.

— Точно така. Ето защо, ако си знаеш интереса, момчето ми, направи това, което ти казах. А за да съм сигурен, ще застана зад това перде и ще наблюдавам.

Търнър кимна и най-после успя да си затвори устата, тъй като Клейтън го пусна. Изглади гънките на палтото си и го възнагради с кисела усмивка. Клейтън се скри зад вратата в дъното на стаята точно когато Миракъл влезе и поздрави все още шокирания и изплашен магазинер.

— Добър ден, господин Търнър — чу Клейтън познатия мелодичен глас и гневът веднага го напусна. Затвори очи и почувства как леко се усмихва. Колко странно му въздействаше тя! — О, сър, изглеждате ми пребледнял! Да не би да ви е зле?

— Да, не съм добре и дори силният ейл не ми помага — оплака се Търнър. — Направо не знам накъде е тръгнал светът напоследък… Всичките тези безскрупулни злодеи и мошеници, които се навъртат наоколо и довеждат до просешка тояга честните търговци…

— А, разбирам. — Последва мълчание. — Днес имате ли нужда от ризи?

Отново мълчание.

— Аз… да. Ще взема всичко, което си ушила. Просто ми ги остави. Бързо! Трябва да ида на едно място.

— Донесла съм дванадесет…

— Добре! Хубаво. Сложи ги там. Ето ти проклетите пари.

— О! Но, господин Търнър, това е… По лира на риза.

— Не ми задавай въпроси. Пръждосвай се, преди да съм дошъл на себе си.

— Бог да ви благослови, сър!

Вратата се отвори и затвори. В магазина се възцари тишина.

Клейтън излезе иззад завесата. Търнър стоеше намусен до рафта, стиснал в ръце красиво изработените дрехи. Това можеше и да развесели Клейтън, ако не си представяше Миракъл, капнала от умора и заспала в студената мрачна кула.

— Сметката ви е петнадесет лири — подсмъркна магазинерът.

Клейтън извади парите и ги постави на тезгяха.

— Утре прислужникът ми ще дойде да ги прибере.

Приближи се до прозореца и загледа как Миракъл върви по улицата. Цялата сияеше от щастие. Целуна магарето по носа. Минувачите се спираха, гледаха, а по изражението им личеше, че не я одобряват, макар и да не го изразяваха гласно. С танцова стъпка се отправи към месарницата — тази вечер Хойт щеше да си хапне овнешко. Полите и косата й се развяваха. Изобщо не забелязваше селяните, които я гледаха с недоумение.

— Не знам кой сте — каза мъжът зад него — или какво означава момичето за вас, но всички в Найтън са наясно, че тя е луда, също като майка си. Мен ако питаш, трябва да я затворят в „Свети Лука“.

— Не съм те питал — отвърна Клейтън.

Клейтън си взе стая в странноприемницата, защото бе пиян и уморен, а пътят обратно до Кависбрук бе прекалено дълъг за ходене пеша през нощта. Не беше възнамерявал да остава. Бенджамин несъмнено щеше много да се притесни. Главата обаче го болеше толкова силно! Ако трябваше да бъде честен, нямаше нещо, което да не го боли. Много жалко, че графиня Деларю-Мадрас не беше с него. Много я биваше да му позволява да си излива яда на нея… или в нея… или около нея. Просто това й харесваше и тя го насърчаваше с опитното си тяло, изкусителния глас, топлите и влажни устни.