Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Би ли си тръгнал, ако настоя? — попита тя разгорещено, а бузите й пламнаха от бурните й чувства.

Клейтън малко се забави с отговора.

— Разбира се. Времето ми е прекалено ценно, за да го пилея по жена, която не проявява никакъв интерес към мен. Би ли потвърдила, че изобщо не се интересуваш от мен, госпожице Кавендиш?

— Да! — разпалено отвърна тя и грабна ейла. — Но и за миг не ми минава през ума, че за теб може да съм нещо повече от експеримент, с който целиш да се докажеш пред някоя, която се оказва по-голямо предизвикателство от „слабичките, чуруликащи и тъпички женички“, които се хвалеше, че си покорил. О, да, Ваша милост, аз всичко чух. Чух как ти и злобните ти приятели се хвалехте за завоеванията си и сравнявахте жените, сякаш са коне за продан. Да, искам да си тръгнеш, преди…

Той се надвеси напред и здраво я хвана за китката, за да успокои ръката й, която вече силно трепереше.

— Преди какво, Миракъл?

Миракъл заклати глава и се опита да освободи ръката си. После затвори очи, за да успокои дишането си.

— Преди да ти повярвам. Преди да започна да те харесвам. Да завися от теб. Не разбирам защо ти толкова настояваш този път да стане точно така. Няма да свърша като майка си! Върви си, Солтърдън! Моля те! Просто си върви и ме остави на мира!

С тези думи Миракъл скочи от стола и разля ейла си върху Клейтън. За миг се вцепени. После, без да каже нищо, избяга от кръчмата.

Ейлът намокри панталона на Клейтън и се застича по краката му. Джо Кобет веднага долетя, размахал бяла кърпа. Младежът нескопосано се засуети, преди да се захване да бърше пивото от чатала на Клейтън.

— За бога, внимавай, преди да си ме скопил — озъби се той и грабна парцала.

— Извинете, Ваша милост. Исках само да ви помогна. Видях какво направихте за лейди Кавендиш и… — Адамовата ябълка на младежа трескаво се движеше нагоре-надолу. Той понижи глас: — Тя не е луда, милорд. Изобщо не е луда. От нея би излязло много вярна и добра съпруга. Проявете малко търпение. След като веднъж ви се довери, тя ще е готова всичко да направи за вас. Кълна ви се, сър, тя ще ви стане най-добрият приятел.

— Много си наясно, господин Кобет? — Клейтън продължи да попива течността от скута си. — Я ми кажи да не би да си бил влюбен в госпожица Кавендиш?

Джо хвърли поглед през рамо към баща си, който го изгледа като бесен булдог.

— Тя обичаше ли те? — попита Клейтън. — Отговори ми, по дяволите, и престани да трепериш като мишка!

Джо се изчерви, а в погледа му заигра нещо диво.

— Заради теб не съм с нея сега. Ти и развързаният ти език! Защо каза на баща ми, че си ме видял с нея? Можех да се оженя за Миракъл, а не за тъпата кучка, с която живея сега. Щях да я отведа далече оттук, за да не могат тия злоезичници да говорят повече за нея. Но ти развали всичко…

— Джо! — изрева бащата на момчето. — Какво, по дяволите, става тук?

— Нищо, татко — извика в отговор Джо, хвърли един унищожителен поглед на Клейтън, завъртя се на пети и се прибра.

Клейтън втренчено загледа след него.

— Може и да си копеле — измърмори той на отсъстващия си брат, — но поне си проявил благоразумието да я спасиш от такива като него.

Зави му се свят, когато тръгна да става, неуверено слезе по двете тесни стъпала от кръчмата. Нощта бе ясна и студена, а небето — осеяно със звезди. От устата му излизаше пара. Как му се искаше да си бе донесъл връхна дреха.

Къде беше Миракъл?

На път към Кависбрук, разбира се.

Той я бе унижил. Не трябваше да й показва, че знае кой е там, в дъното на стаята. Ако не го бе направил, тя щеше тихо да се изниже като полъх на вятъра.

Но защо, по дяволите, трябваше да се притеснява за чувствата й? Тя го бе помолила да се махне от живота й, преди да бъде наранена. Преди, подобно на майка си, да погуби живота си заради някакъв кучи син, за когото бракът щеше да бъде просто необходимост.

Клейтън отвори очи и забеляза, че около него цари мрак, студ и влага. Лицето го болеше. Гърбът го болеше. Къде, по дяволите, беше? И какво, по дяволите, се беше случило?

В главата му бръмчаха хиляди ядосани пчели. Помисли, че може би ще повърне, ако преди това не умре.

В съзнанието му препускаха най-различни лица. Това му причиняваше неимоверна болка. Смътни лица и смътни гласове.

Клейтън затвори очи, обърна се по корем и изстена. Под него земята се разлюля. Къде ли беше?

Не беше в Африка. Не беше на кораба — потъващия кораб с пламнали платна и мачта подобна на факла на фона на черното небе. Гласовете, които чуваше, не бяха гласовете на обречените моряци, нито пък гласовете на родителите му.